Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Ние всички те обичаме, Шефе — имитирах аз Тайни. — Знаеш какво е отношението на всички нас, твоите хора, към тебе.
— Ти ми дай Стантън.
Станах, протегнах се с прозявка и тръгнах към вратата.
— Отивам си — обявих. — Утре, когато съзнанието ти се проясни, готов съм да те изслушам.
И затворих вратата след себе си.
На другия ден, когато съзнанието му се бе прояснило напълно, чух от него същото:
— Трябва да склониш Стантън.
И аз отидох в неугледната монашеска килия, където роялът блестеше като насмешка сред неразборията и натрупаните по креслата книжа и книги, където утайката бе засъхнала в чашата за кафе, която цветнокожата прислужница бе забравила да прибере, където приятелят от детските години ме посрещна така, като че той не бе Знаменитост, а аз — Нищо (и двете с главна буква), сложи ръка на рамото ми, произнесе името ми и ме погледна с леденосините си зареяни очи, които бяха упрек към всичко двусмислено, изопачено и нечисто на тоя свят и гледаха непоколебимо като съвест. Но усмивката му, която сваляше предпазливо плътния шев от устата, сгряваше, сгряваше с плахата топлина, която откриваш с изненада, когато излезеш на слънце в края на февруари. С тази усмивка Адъм се извиняваше за това, че той е той, за това, че те гледа по такъв начин, за това, че вижда, каквото вижда. Тази усмивка не толкова прощаваше — на теб и на целия свят, а по-скоро молеше прошка за собственото му престъпление да гледа в упор всичко пред себе си, включително и теб. Но той се усмихваше рядко. И на мен се усмихваше не защото бях това, което съм, а защото бях неговият Приятел от детинство.
Приятелят от детинство е единственият истински приятел, защото той всъщност не те вижда. Той вижда само мислено някакво лице, което вече не съществува, изрича някое име — Спайк, Бъд, Снип, Ред, Ръсти, Джек или Дейв, — което е свързано с несъществуващото вече лице, но което поради някаква глупава, сенилна обърканост на вселената сега принадлежи на един неканен и досаден непознат. Но той приема тази безсмислена, сенилна обърканост на вселената и продължава да се обръща любезно към скучния непознат с името, което по право принадлежи на момчешкото лице и на времето, когато тъничкият момчешки глас се е носил над водата, шепнел е вечер край лагерния огън или денем на многолюдната улица: „А ти знаеш ли това: «Накрай Уенлок лесът стене…»“22 Приятелят от детинство си остава приятел, защото всъщност не те вижда.
И може би никога не те е видял. Ти си бил за него само част от обстановката на чудесния, тепърва разкриващ се свят. А приятелството е за него неочаквана находка, която той трябва да подари някому в знак на благодарност и като отплата за този нов, главозамайващ свят, който се разтваря като цвят пред него. И няма никакво значение кому ще го подари, важното е да го подари, и ако ти се случиш наблизо, автоматично получаваш всичките необходими атрибути на приятел и оттук нататък твоята личност е без значение. Приятелят от детинство си остава приятел до края на живота, защото нито за миг не се замисля каква полза има той от това приятелство или какви са твоите достойнства. В момента той пет пари не дава за Издигането си или за Преклонението пред най-достойните — двата стандартни критерия при приятелството между възрастни, и при появата на досадния непознат той подава ръка, усмихва се (без всъщност да вижда лицето му), изрича името му (което всъщност не е свързано с това лице) и казва:
— Здрасти, Джек, много ми е драго да те видя. Влизай де, влизай!
Аз седнах на разнебитеното кресло, от което той вдигна книгите, пийнах от неговото уиски и изчаках удобния момент да кажа:
— Слушай, ще ти кажа нещо, но само недей да крещиш, преди да съм свършил.
Вярно, не ми беше нужно много време, за да свърша:
— Губернаторът Старк — заявих — иска да станеш управител на новата болница и медицински център.
Строго казано, той не изкрещя. Не издаде дори звук. Гледа ме близо минута — със сериозен, клиничен поглед, сякаш моите симптоми заслужаваха особено внимание, после завъртя отрицателно глава.
— Премисли добре — казах аз, — може би няма да е толкова лошо, колкото ти се струва на пръв поглед, може да имаш някои изгоди…
Но не довърших, защото той пак завъртя глава и се усмихна с онази усмивка, която не беше опрощаваща, а смирено молеше да му простя за това, че той не е като мен, не е като другите, не е като света.
22
Стих от английския поет А. Хаусмън (1852–1936). — Б.пр.