Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Може би племената още водят децата си тук за обреда на съзряването.
— Може би, но ако е така, донесли са си проклета ръчна количка.
Малагеш посочва следата от гума в меката пръст.
— Не ми се вярва — отвръща Зигне. — Мисля, че… Ама че работа!
— Какво?
Малагеш вдига глава — Зигне е насочила лъча на фенера си напред към… нещо.
Изглежда като гробница или крипта — висока постройка със свод, вградена направо в скалата зад нея, бели стълби водят към каменна врата… или поне би имало каменна врата, ако не е била унищожена. Парчетата от нея са пръснати по площадката отпред.
Малагеш се приближава и осветява постройката. Елегантна красива сграда, бледа и наглед крехка на променливата светлина, цялата в релефи: китове, риби, мечове, делфини и безкрайни вълни.
— Ако не греша, търсили са това. Но какво е то, адовете го взели?
— Погребална камера, доколкото знам. Намерихме няколко подобни в тинята по дъното на залива, но бяха много по-малки, приличаха на уголемени кутии. — Зигне прекрачва прага и шари вътре с лъча на фенера. — Да… същото е. Ела да погледнеш.
Малагеш отива при нея. Вътрешността на гробницата е по-малка, отколкото е очаквала, особено в сравнение с украсената каменна площадка отпред. Размерите са около четири на пет стъпки, няма почти нищо освен малък пиедестал по средата.
— Няма място за тяло — отбелязва Зигне. — Само за оръжие… тоест меч.
— Може да не са погребвали тела. Душите им са били обвързани с мечовете, нали? Защо да се занимават с трупа, щом имат меча? Просто са прибирали мечовете на съхранение…
— Докато не им потрябват — съгласява се Зигне. — И тогава са правили жертвоприношение. Някой взема меча и…
Тя потреперва.
— Нищо чудно Зъбите на света да са мемориал, както ти каза. Място за съхранение на оръжията и душите на най-почитаните светци. Само че сега… някой се е захванал с плячкосване на гробници. — Малагеш завърта фенера си към гората. — Дали са се снабдили по този начин с още един действащ воортяштански меч?
— Може би злосторникът се е опитал да ти пробута точно този меч?
— Може би. Или са намерили още.
— Това не звучи успокояващо.
Малагеш излиза да разгледа площадката, търси име или релефен портрет, каквато и да е насока за собственика на меча, който може да е бил положен в тази гробница. Но не вижда никакви отличителни белези освен орнаментите.
— Значи някой може да е бил толкова прочут — умува на глас, — че дори не се е нуждаел от име на гроба си. Но това май не е гробницата, която е търсела Чоудри, докато още е била в града.
Зигне идва при нея. Бледа е и ѝ личи, че е разстроена.
— Гробницата с всички воортяштански воини, които са живели някога ли? Не, едва ли. Тук щяха да са твърде натясно. — Потреперва. — Не горя от желание да обикаляме навсякъде по Зъба, за да проверим дали някой е изтърбушил още гробници.
— И аз. Хайде, заведи ме на върха.
Пътят нагоре вече изцежда силите на Малагеш, но тя се съмнява дали самата стълба е виновна за това: колкото по-нависоко се качват по мокрите лъскави камъни, толкова по-високи изглеждат дърветата, а въздухът притъмнява все повече.
— Тук нещо не е наред — казва Зигне.
— Не е, затова пък ми е познато. Имаше такива места и в Баликов. Хем бяха тук, хем не бяха. Като белези.
— Белези по какво?
— По реалността.
Най-сетне стигат до върха. Огромни дървета се трупат около него, сякаш се събират в стена, а широка, идеално закръглена каменна арка бележи края на стъпалата. Зад тях има някакво здание.
Малагеш спира и го гледа. Прилича на купол — голям, кафяв, извит градеж, широк поне трийсет стъпки, ако не и четирийсет. И е направен само от сковани заедно полуразтопени остриета: мечове, брадви, ножове, коси, върхове на копия и стрели, слой върху слой в ръждивокафява плетеница от остри ръбове. Входът на купола е обрамчен с насочени навътре мечове като зъби в устата на грамаден звяр. По-враждебно нещо Малагеш не е виждала през целия си живот.
— Значи това било?
— Да, това е.
— Влизала ли си вътре?
Зигне върти глава.
— Дойдохме наблизо, разгледахме го, но… така и не минахме отвъд стъпалата. Чувствахме го прекалено сбъркано. На едно момче му стигна дързостта да изкрещи, да повика стареца навън… и ние побягнахме уплашени, а момчето слезе след нас и каза, че не видяло нищо. Според тебе наистина ли това е мястото, за което е писала Чоудри?
— Така си мисля.
— И… ще влезеш ли?
Малагеш се взира в купола. Долавя някакво съзнание вътре, някой я наблюдава от мрака. Причува ѝ се тиха въздишка от недрата на купола, нечий лек дъх.
— Ще вляза. Не ми допада, но ще го направя. А ти?