Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
И тя беше тази, която да застане на пътя им, като Фра Сюб, но без неговата сила, без неговия морален компас.
Вървеше през вътрешния двор, кимаше на другите офицери, мръщеше се. „Джайде, какво в твоята карма ме издърпа на твоето място? Кое постави делото на живота ти в моите недостойни ръце? Що за шегаджия го нареди така? Може би Фий Оун, пакостливият чешърски дух, който обича да си прави грозни шегички със света? И който иска да види труповете ни на високи купчини?“
Недалеч пред нея мъже с филтърни маски на лицата застанаха мирно, видели я да отваря портите на крематориумния комплекс. Дадоха ѝ маска, но тя не я сложи. Не беше добре висш офицер да показва страх пред подчинените си, а маската и без това нямаше да я предпази. Каня имаше повече вяра в амулета на Фра Сюб.
Откритите ями на крематориума се ширнаха пред погледа ѝ — големи ями, изкопани в червеникавата пръст и добре изолирани, за да не се просмуква влага от плитките подпочвени води. Толкова вода имаше в тайландската земя, а повърхността ѝ се спичаше като бетон под жаркото слънце. Сухият сезон сякаш нямаше край. Щяха ли изобщо да дойдат мусоните тази година? И ако дойдеха, дали щяха да ги спасят, или да ги удавят? Много хора правеха залози за това и ги променяха ежедневно. И нищо чудно — климатът така се беше променил, че дори моделиращите компютърни програми на министерството не можеха да предскажат със сигурност кога и дали ще дойдат мусоните. И така година след година.
Ратана стоеше до една от ямите. Мазен дим се издигаше от горящите на дъното тела. Гарвани и лешояди кръжаха в небето. Някакво куче се беше вмъкнало в комплекса, обикаляше край стената и дебнеше за огризки.
— Как е влязло? — попита Каня.
Ратана вдигна поглед и видя кучето.
— Природата винаги намира начин — изтъкна тя. — Ако оставим храна, все някоя твар ще я намери.
— Намерила си още един труп.
— Същите симптоми. — Ратана стоеше отпусната, с приведени напред рамене. Пламъците под тях пукаха. Лешояд описа кръг на метри от главите им. Един униформен стреля с оръдието, силният трясък прогони птицата и тя се издигна с крясъци в небето и закръжи там. Ратана затвори за миг очи. Сълзи се бяха събрали в ъгълчетата им. Каня я гледаше тъжно и се чудеше дали и двете ще преживеят тази нова чума.
— Редно е да уведомим всички — каза Ратана. — Генерал Прача. И двореца.
— Вече си сигурна?
Ратана въздъхна.
— Бил е в трета болница. На другия край на града. Клиника. Решили, че е свръхдоза яба. Паи го открил случайно. Отивал към „Банкок Мърси“ да търси подозрителни случаи, заприказвал се с някакви хора и така надушил, че има нещо гнило.
— Случайно. — Каня поклати глава. — Това Паи не ми го каза. Колко ли вече са се заразили, починали? Стотици? Или хиляди?
— Не знам. Единственото хубаво е, че няма данни самите пациенти да са заразни.
— Засега.
— Трябва да отидеш при Ги Бу Сен, да поискаш съвет. Само той знае срещу какво чудовище сме се изправили. Това са негови деца, които идват да ни измъчват. Той ще си ги познае. Подготвила съм новите проби. Стават три с предишните. Няма начин да не познае причинителя.
— И няма друг начин?
— Другият е да поставим града под карантина. Направим ли го, ще започнат бунтове и няма да остане нищо, което да спасяваме.
Оризища се бяха проснали във всички посоки, изумруденозелени, неоново ярки под тропическото слънце. Каня от толкова време живееше в помийната яма на Крунг Теп, че беше истинско облекчение да види този свят на растеж. Гледката я подлъгваше, че все още има надежда. Че сочните оризови треви няма да се спаружат почервенели от някой нов щам на мехурчестата ръжда. Че някоя генномодифицирана спора няма да прелети с вятъра от Бирма и да пусне корени тук. Оризищата изглеждаха чудесно, дигите държаха, а помпите на негово кралско величество крал Рама XII работеха.
Татуирани фермери се кланяха ниско и не се изправяха, докато Каня не ги подминеше с колелото си. Ако се съдеше по печатите върху ръцете им, повечето бяха отработили ангарията си за тази година. Други бяха маркирани за началото на дъждовния сезон — тогава щяха да дойдат в града и да почистят основно дигите. Каня също имаше татуирани печати, спомен от живота си на село, преди агентите на Аккарат да я вербуват и да я пратят като къртица в самото сърце на министерството на околната среда.
След като въртя педалите близо час по издигнатите пътеки между оризищата, видя пред себе си комплекса. Първо телената ограда. После мъжете с кучетата. После високите зидове, посипани с натрошено стъкло, увенчани с бодлива тел и заострени бамбукови колове. Каня караше по шосето, като умело избягваше дупките. Технически това беше просто домът на богат човек, кацнал на върха на изкуствено възвишение, изградено от бетон и отломки на стара Разширителна кула.