Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Не мислеше какво и предстои в Шазмак. Очите й се затваряха, но не би посмяла да заспи.
Лорскът изсумтя и се обърна. Нещо го дразнеше въпреки дълбокия сън.
Гноясалият му бут се отърка в грапавините и съществото не успя да сподави болезнения вой, макар че млъкна на мига. В пустотата слабостта погубваше. Но той не бе загубил сили заради глада, по-скоро се настървяваше.
Ами да, уханието на живо месо! Тутакси позна миризмата — младата женска, която видя в Каркарон, а после я дебнеше в планините. В сравнение с безвкусните хапки напоследък тази плячка щеше да бъде същински разкош. От устата му прокапа слюнка.
Каран опипваше във вдлъбнатината и се опитваше да намери хлътващата плочка, която обезврежда капана, когато чу краткия вик. Лорскът я бе намерил! Тя трепна и си одраска бузата в стената.
Но къде ли беше той? Не би ли могла да се възползва от капана, ако звярът е от другата му страна? Само че как да запази желязна невъзмутимост, защото трябваше да го примами със запаления светлик? А ако беше зад нея, едва ли щеше да се спаси. Оставаше й да му се изплъзва някак с мижавата надежда той да задейства капана, преди да я сграбчи.
Тя засили сиянието на малкото кълбо и помете пода с края на наметалото си, та дано някак налучка очертанията на капана. Тенсор й бе обяснил, че е дълбока и широка яма, чийто капак се разделя на две половини, пропадащи надолу… а на дъното има заострени колове. Дали заемаше цялата ширина на коридора или имаше тясна ивичка, по която някой да мине, долепен до стената?
Загуби си времето — имаше твърде много прахоляк, а и капанът явно бе заложен изкусно, защото не откри никакви следи от него.
Изведнъж напипа лорска с усета си. Вдигна светлика, взираше се поред и в двете посоки на тунела. Ето го отпред — две малки отражения, които веднага се скриха. Поне на първия въпрос знаеше отговора. Звярът идваше.
Вече виждаше косматата фигура с приблизително човешки очертания, но далеч по-едра от нея. Краката му бяха дебели колкото тялото й, но възкъси, затова пък якото туловище беше издължено. Пръстите му висяха съвсем близо до пода и имаха прибиращи се нокти, дълги колкото нейните пръсти. Най-отгоре беше широката глава с изпъкващо чело, хлътнали очи и челюсти, които щяха да прегризат дори бедрените й кости.
Лорскът напредваше бавно към мекото сияние на светлика. Озъби се, но спря и подуши въздуха, като че нещо го безпокоеше.
Каран помръкна. Звярът налучкваше, че има капан. Що за труден противник!
Той замря, козината по тялото му се изправи. Може би имаше и дарбата на усета. Тя би увеличила шансовете за оцеляване в пустотата. Ако е така… Каран откри нова възможност.
Разпали страха си, за да се потопи накрая в безмерен ужас и да го излъчи към всяко живо създание наоколо. Придадеше ли му истинска сила и отчаяние, дали не би замъглила разсъдъка на лорска?
„Няма да е трудно, бездруго ще изпадна в това състояние“ — рече си тя кисело. Отсреща звярът се взираше в нея, все едно обмисляше как да я разпарчетоса по-ловко.
Тя запищя толкова пронизително, че запуши ушите си с длани. Коленете й се подгънаха. Единственото й желание беше да се свие на кълбо. Осъзна, че притиска лице към пода и чака да стане жертва на лорска. Ужасът набираше огромна мощ. Осени я прозрение — той я лишаваше от воля чрез собствения й страх!
„Престани веднага! — раздруса се мислено Каран. — Иначе наистина ще бъдеш изядена!“
Блъсна безмилостно челото си в пода и за малко не се свлече в несвяст. Но така поне възпря неописуемата уплаха. Подпря се и застана на колене, без да пуска светлика.
Лорскът още я гледаше вторачено, но вече пристъпяше предпазливо, опипваше пода с подобните на длани стъпала. От гърлото му се чуваше мъркане, устата му зейна в широка усмивка.
37. Ключът
Лиан се събуди скоро след като Каран се измъкна от прегръдката му. Не се учуди, че я няма в стаята — напоследък тя често ставаше преди зазоряване. Но нейната поява го бе разсънила, а и го споходи убийствено подозрение, че е сбъркал в превода си на текста от „Предания на аакимите“. Преди седмици бе поискал Тенсор да провери превода, но тогава аакимите бяха отвъд морето, а Мендарк му дотягаше да свърши работата веднага. След завръщането на Тенсор имаше да мисли за какво ли не и съвсем забрави. Сега се проклинаше, че е такъв мърльо.
Облече се трескаво и забеляза, че панталонът му е протрит на коленете. И подметките на ботушите му се протъркваха. Сега дрехите му бяха по-вехти, дори в сравнение с годините в школата. По онова време поне получаваше издръжка.
А откакто дойде в Туркад през тази сякаш безкрайна зима, не бе получил и един меден грайнт от Магистъра, каквито и поръчения да изпълняваше. Дори покрив над главата имаше само защото Игър приюти него и Каран. От месеци оцеляваше с нощни набези в килерите и складовете, а и благодарение на добрината на своите търпеливи приятели.