Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Мейгрейт вървеше до него безмълвно. Намери спокойствието и погледът й се проясни за величието и чудатостите на Шазмак. Рулке я преведе през коридори като лабиринт, по привидно крехки сребристи стълби и тънката плетеница на мост между две кули. Тя забеляза най-сетне, че на стенописите и барелефите е изобразен Аакан — светът, от който е дошла нейната баба. И вече не можеше да се насити на нерадостните пейзажи, могъщите планини, бликащата лава и посипания със сяра сняг.
В отдалечена кула Рулке спря пред една от многото врати, отвори и изчака тя да влезе първа.
— Няма ли да съм в килия?
— Научих, че в тези стаи е живяла Каран. Предположих, че ще ти е по-уютно тук.
Мейгрейт се трогна. — Благодаря ти.
Щом влязоха, чуха приглушения вой на вятъра. Тя докосна светещите кълба и те грейнаха. Огледа мебелите и кухнята. Позна спалнята на Каран по кристалния прозорец, врязан в дебелата стена. Нямаше да види друг прозорец в Шазмак. Навън тепърва се зазоряваше. Взря се в кулите, шпиловете и въздушните мостове на града. А зад тях всеки каменист връх беше покрит със сняг.
— Сигурно искаш да се изкъпеш, да се нахраниш и да си отспиш — каза Рулке. — Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Иначе тук имаш всичко необходимо. До скоро!
Поклони се и излезе.
Мейгрейт очакваше вратата да е заключена, но щом натисна, тя се отвори безшумно. Йеча, едва ли не готова да се постеле в краката й, донесе припасите, после Мейгрейт залости вратата. Тепърва предстоеше да размишлява. Каронското у нея жадуваше да открие истината в казаното от Рулке, да бъде, съпричастно с изгнанието им от техния свят и заплахата от изтребление. Ялкара не бе споменала нищо за това в посланието си до Аелиор. Как искаше да надникне в Огледалото и да види каква е Ялкара сега…
Не мигваше. Преброди стаите — жилището беше просторно и удобно. Поседя на нещо като кресло, колкото и необичайна да беше формата му.
Взе одеяло от леглото, уви се и задряма свита в креслото. Събуди се от такова неутолимо желание, че й се доплака. Искаше Рулке с цялата си душа — искаше го тук в леглото си. Неприсъщата за нея страст я разтърси. Влечението към Игър беше бледо подобие. Отиде при прозореца и се опря в стъклото. Студът охлади възпаленото й рамо и сгорещената буза, но нямаше да уталожи желанието. Не можеше да заспи от безредно гонещите се мисли, сред които изпъкваше само една — за Рулке.
36. В мините на Шазмак
Каран не усети как Мейгрейт се измъкна, макар че обикновено спеше леко. По-късно през нощта я сковаха студ и страх. Искаше да се събуди, но не можеше, сякаш невидима мрежа притискаше съзнанието й под похлупак. Постепенно в съня я налягаше товарът на убеждението, че е твърде слаба и незначителна, за да помогне с нещо. Това я наскърбяваше.
Слънчевите лъчи, проникнали през тънкия процеп над плочата, се изместиха бавно по пода и се скриха. Светилото се издигна на север, достигна зенита си и започна да се спуска на запад. Чак когато потъна зад планините и в заслона сумракът се сгъсти, Каран разкъса омоталите ума й паяжини и се събуди.
Почувства се уморена и раздразнителна както след всеки проточил се унес. Дали Мейгрейт бе излязла да се разтъпче? Но раницата липсваше, видя и купчинката храна. Нямаше нужда да се пита какво е станало. Нищо неочаквано, тъкмо така би постъпила Мейгрейт. Затова Каран не бе продумала за тайния вход на Шазмак.
Предположи, че спътницата й вече я е изпреварила с над половин денонощие. Не се надяваше да я настигне. Бутна плочата, за да подиша чист въздух навън. Напъна се отново. Никакво движение, значи беше заклещена някак. Какво унижение — не само зарязана по пътя, но и затворена.
Огледа примитивната врата, издялана от парче шиста, каквито имаше навсякъде в тези планини. Приклекна със светлика в ръка — плочата се търкаляше по улей, издълбан в каменния под, а горе я придържаше да не падне метален прът, забит в тавана. Не се виждаше нещо да я е заклещило, но не помръдваше наникъде.
Нито би разбрала, нито би преодоляла похвата от Тайното изкуство, с който Мейгрейт я задържаше в заслона. Ами ако не отслабне? Имаше малко вода в манерката си и след няколко дни би умряла от жажда. Мейгрейт със сигурност бе оставила начин да излезе или пък заклинанието щеше да изчезне от само себе си.
Забеляза, че през вековете плочата е прорязала улея по-надълбоко. Преди бе имал прави ъгли, сега стените му бяха скосени навън. А в пролуката горе можеше да пъхне ръката си.
Би трябвало или да повдигне плочата отдолу с някакъв лост, или да изчегърта още малко рамката на входа горе, за да падне каменният кръг навън. Лост нямаше. Извади ножа си.