Тайната на Ботичели

— Виж, Лучана! — продължи брат Гуидо, автоматично забравяйки за благоприличието, което изискваше от мен. Проследих посоката, в която сочеше показалеца му, изпълнена с радост от факта, че за първи път след аудиенцията при папата отново долавях в гласа му нотки на възхищение. Но не забелязах никого другиго, освен един невзрачен, удивително грозен мъж със скучни сиви одежди, приведен над дъсчица за писане. Единственото ярко петно по него бе венецът от рози, който носеше на главата си, и с който изглеждаше смехотворно нелепо. Както изглеждаше, дори и онези с него го намираха за безкрайно скучен — и двамата накипрени като пауни млади мъже от двете му страни се бяха обърнали да разговарят с хората на задните пейки. При все това обожанието в погледа на брат Гуидо бе същото, което бях зърнала във връзка с папата.

— Кой е този? — прошепнах.

— Това е Анджело Полициано! Дворцовият поет на Медичите! Спомняш ли си? Именно той е авторът на „Стансите“, върху които се базира „Пролетта“! Както и на стиховете за розата, за които стана въпрос тази нощ!

— О, да бе! Бяха доста хубави! — възкликнах и погледнах невзрачния човечец с нови очи. Много бях щастлива, че брат Гуидо не е изгубил съвсем всичките си идоли. Защото за него близката среща с човека, чиито стихове бе преписвал толкова често и толкова усърдно в скрипториума на „Санта Кроче“, без всякакво съмнение бе повод за голяма радост.

Но радостта ми угасна в мига, в който един от придружителите на поета се обърна назад. Бях виждала обекта на неговия нескрит интерес и преди, разбира се, но тогава той бе в две измерения, безобиден, прикован върху платното на „Пролетта“ в ролята на Меркурий. Но сега същият този човек бе от плът и кръв.

Сандро Ботичели!

По зла орис точно в този момент очите му срещнаха ужаса в моите очи — и той моментално ме позна.

Тогава едновременно се случиха три неща:

Прима коза: Той се изправи, но същото сториха и всички останали.

Секонда коза: Той изкрещя, ала гласът му се удави насред тържествения фанфарен звук на роговете.

Терца коза: В църквата се появиха булката и младоженецът.

Появиха се на вратата като черни сенки на фона на яркия ден. А после, подобно на приказни създания, се превърнаха в живи и ходещи човешки същества като всички останали. Тръгнаха по пътеката, хванати ръка за ръка, както повеляваше тосканската традиция.

Точно както бе предположил брат Гуидо още в Рим, булката се оказа копие на Венера от картината. Дори дрехите й бяха същите като на картината, до последния детайл — копринената рокля с цвят на стриди, с бродираните пламъци на врата, които сякаш изгаряха нежната й кожа, наметалото в ярка охра и лазурносиньо, поръбено със скъпоценни камъни, филигранните златни пантофки на краката й, лекият като нежна мъгла воал върху червената й коса. На гърдите й, ярък като пролетна утрин, блестеше кехлибаренозлатистия медальон на Сол Инвиктус. Огледах лицето й — деликатно и бяло като магнолия с едва загатнати розови петънца по двете бузи, ясни и спокойни очи. Бях едновременно очарована от тази изящна девица и изпълнена със съжаление към нея — защото тя бе абсолютно невинна заложница в тази игра. С опитно око огледах корема й, но по нищо не можах да разбера дали вече е изляла соковете на своята девственост или не. Дълбоко в себе си бях принудена да призная, че спътникът ми беше прав — римският стил на роклята й прикриваше всичко в тази област. При все това сега, след като я видях, се уверих, че е чиста и непорочна — и излъчването й, и осанката й бяха като на девица. Обикновено не обръщам внимание на прелестите на моя собствен пол, ала не можех да не призная, че красотата и непорочността й бяха удивителни — разстоянието между нейната и моята, чисто земна красота бе като между луната и топлата земя. Да, тя наистина заслужаваше да бъде олицетворение на Венера — кралицата на любовта, а приликата с двойницата й от „Примавера“ стана пълна, когато се обърна и вдигна към насъбралите се ръка, за да ги поздрави с добре дошли.