Тайната на Ботичели

Младоженецът обаче беше като чакал. Имаше очи за всички останали, с изключение на своята дама. Докато вървеше по пътеката между пейките, той се хилеше, въртеше и подвикваше на приятелите си без никакво чувство за приличие и уважение към ритуала. Зъбите му бяха бели и в изобилие, отровнозелените му очи — като на хищник. Във физическо отношение действително приличаше на своя могъщ братовчед и настойник, но не притежаваше нито авторитета, нито силата, които си вървяха с името му. Прецених го като недостоен за наследник на този град, на моя град. Докато минаваше покрай мен, долових мускусния мирис на мъжко семе и ноздрите ми потрепнаха от гняв — значи копелето не беше опазило чистотата си дори преди брачната си нощ. Миризмата, която се излъчваше от него, в съчетание с характера му ме накараха моментално да го намразя. Вярно е, че нямам почти никакви морални задръжки, но в това отношение бях непреклонна — той бе долен предател и трябваше на всяка цена да бъде спрян!

Младоженците ни обърнаха гръб и се насочиха към стълбите на олтара. Посрещна ги свещеник във великолепен фидон и веднага започна да припява нещо. И тъй като, както вече казах, въпреки манастирското си образование не бях особено силна по латински език, можех спокойно и да проспя церемонията, ако не беше усещането за погледа на Ботичели, който сякаш прегаряше тила ми — особено сега, когато вратът ми бе оголен заради тюрбана. Вече бях наясно, че след службата разполагаме със съвсем малко време, за да стигнем до Лоренцо Великолепния преди Ботичели да е стигнал до мен. А какво ще съобщим на господаря, ум не ми го побираше. Така, през останалата част от службата се люшках между ужасеното очакване на края й и нетърпението свещеникът по-скоро да свърши с каканиженето си. Не се включих в молитвите, тъй като и без това никога не се моля. Но забелязах, че и устата на брат Гуидо остана плътно затворена до самия край на церемонията — от нея не излезе нито молитва, нито псалм, нито отговор на благословия.