Убийството на султана

Най-странното беше липсата на възражения от страна на Тахир Хакъ. Друг път щеше да се намеси в разказа ми много преди приятеля си Бахри. Е, не толкова грубо като него, а по-фино, с по-въздействащи изрази. Щеше да обясни, че поддържането на някоя страна във войната е присъщо на творците, но при научно изследване е не само наивно, а и ненужно. Прав е, заемането на страната не само на победителите, но и на победените пречи на обективността и може да породи впечатление, далечно от действителността. Но нашият педантичен професор не беше забелязал това. Защото имаше угризения на съвестта. И се страхуваше да не се превърне волно или неволно в причина за смъртта на Нюзхет. Вероятно с нетърпение очакваше края на обиколката, за да поговори с Четин. Още преди да завърша разказа си, каза:

– По време на обсадата нашите извършили четири големи атаки срещу крепостта – върна ни към дните на войната. – Първата била на 18 април. На дванайсетия ден от обсадата… Продължилият дни наред оръдеен обстрел причинил тежки загуби за отбраната, били ранени и убити десетки воини и най-същественото – подобните на непроходими планини стени станали целите на дупки. Но защитниците не стояли със скръстени ръце, стискали зъби и се опитвали да запушат пробойните, да покрият дупките на крепостните кули с тухли или поне да ги укрепят с чували пясък или да закрият отворите с дървесни стволове, храсти и клечки. Младият султан вярвал, че моментът е настъпил, и смятал, че чрез този пръв набег с войниците към стените ще прецени както собствената си сила, така и съпротивата на обсадените. Нападението било извършено в непрогледен мрак. Когато спусналите се в рововете еничари преценили, че са достатъчно близо до стените, запалили факлите и под думкането на тъпани и зурни едновременно нападнали вражеските позиции. Метнали въжетата с куки по разрушените стени, опрели подвижните стълби и се опитали да преодолеят неприятелския рубеж. Истински героични усилия. Макар и със закъснение защитниците на стените забелязали щурма и започнали да отблъскват нападателите със стрели, копия и саби. В предните редици се сражавал Джовани Джустиниани, който създавал големи главоболия на нашите по време на обсадата. Битката продължила четири часа. За съжаление в края на тези кошмарни часове нашите били принудени да се оттеглят. Несъмнено султан Мехмед не си е мислил, че с тази атака ще превземе града. Все пак оттеглянето го разочаровало, но за съжаление провалите щели да следват един след друг и два дни по-късно, на 20 април, щяло да дойде поражението в морето, за което разказах преди малко. Но младият султан, неприемащ загуба, нямало да се откаже и с навлизането на 22 април в Златния рог щял да срине бойния дух на врага.