Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Господин Мющак, вие ме разбрахте. Исках да кажа, че освен нас никой друг не може да прослави историята ни.
След като професор Тахир загуби самообладание, аз трябваше да успокоявам положението. Без да обръщам внимание на безпричинно изникналия призрак на мама, нашепващ: „Мющак винаги е бил сговорчив“, се проявих като зрял човек:
– Естествено, разбирам ви, господин Бахри – и отново се обърнах към стените, продължавайки разказа си, за да не срещна погледа на изнервения ни професор, който сякаш казваше: „Не се измъквай, Мющак, спорът вече не е възпитан.“ – Константин изпратил по насрещните стени всичките си сили, годни най-добре да защитят града. Тези позиции били точно срещу разположените опитни османски паши и елитни части. Ето защо това са били местата, където щели да се разиграят най-кървавите сражения. И онези герои по време на всички артилерийски обстрели, разтърсили небето и земята, и трите атаки на нашите воини се сражавали, без да напускат местата си пред стените, на живот и смърт, гуша за гуша. След влизането в Константинопол Завоевателя им признал заслугите, защото в продължение на петдесет и четири дни те се съпротивлявали геройски на многократно превъзхождащата ги мощ на нашата армия.
– А Златния рог? Кой го е защитавал?
Явно Пеями не издържаше повече да мълчи. Искаше да научи всички подробности, сякаш щеше да пише книга за обсадата.
– Повечето му защитници са били латинци. При гигантската верига е имало двайсет и шест кораба. Само един от тях е бил ромейски. Повече от шестнайсет са били под латинско командване. Воините под командата на Габриел Тревисимо охранявали стените при Златния рог. Генуезците, населяващи Галата, също помагали на Константинопол. Всъщност играели двойна игра. Денем продавали провизии на османците, а нощем се сражавали срещу тях рамо до рамо с ромеите. Както и в наши дни, войната е била значителен източник за препитание.
– Всяка коза за свой крак – обади се закръглената съпруга на Пеями. – Горкичките, кой знае колко са били уплашени. Наистина, господин Мющак, какво са правили онези хора? Не са ли искали да напуснат града след обсадата?
– Че къде да отидат – вдигнах рамене. – Лесно ли е да напуснеш хилядолетния си град? А и все още не били загубили надежда.
Въпреки жестоката война, започнала със строежа на Румелийската крепост и стигнала зенита си с появата на армията ни, възрастните, припомняйки обсадата отпреди повече от трийсет години, се опитвали да окуражават младите, че и този път османците няма да успеят. Но виделите неизброимия човешки мравуняк пред стените, чулите надаваните от него бойни викове и удари на тъпани, свидетелите на надвишаващите броя на звездите в нощта огньове пред палатките разбирали, че злото е неизбежно, и се уповавали единствено на Бога, очаквайки знак свише за избавлението си от Девата, покровителка на града.
„Ще се бием – или ще спечелим, или ще загинем“
Всички в малката ни група бяха объркани, а някои – притеснени. Защото разказът ми не беше приятен. Че кой иска да бъде на страната на победените? Симпатизиралите доскоро на прекаралия безсънни нощи в шатрата си пред стените млад падишах и войниците му сега вече разбираха тръпнещите от ужас зад стените на Константинопол. Но въпреки огромните несгоди, изтърпени пред стените петдесет и четири дни в дъжд и кал, въпреки дадените жертви разказът щеше да свърши добре и нашите щяха да превземат града. Нямаше да отидат напразно толкова усилия, мъки и пролети реки от кръв. Но този жалък историк им беше показал една друга действителност, беше описал състоянието на хората зад стените. Толкова ли беше необходимо? „Много състрадателно дете е нашият Мющак!“ По дяволите милосърдието. Какво ли не ме сполетя заради тези болнави чувства. Дори рискувах живота си. Не аз, Нюзхет… Не само го рискува, а и го загуби. Но не заради състрадание, а от амбиция… Защото тя изобщо не мислеше за другите. И може би беше права. Съжалението към другите, съчувствието, споделянето на грижите им прави и теб, и тях нещастни. Я виж онези колко добре се били подготвили за победа… И после се намира някакво подобие на историк като мен и им измъква залъка от устата. Да, подобие на историк… Защото нашата работа не е да съжаляваме жертвите на войната, а да предаваме възможно най-реално събитията. Само онези, които никога не успяват да си свършат работата както трябва, проявяват ненужни емоции и вместо действителността предават страданията на потиснатите. Така ли? Толкова ли е просто? Ако нямаше хора, нямаше
да има нито народи, нито история… Олеле, хайде сега оправяй се. Сложни проблеми, древни спорове, разсъждения в задънена улица. Отгоре на всичко не го правя съзнателно. Такъв съм си, така виждам историята… Обикновено през очите на губещите… Някаква изкривена гледна точка…