Убийството на султана

– Жалко, но е така. Орхан е участвал в отбраната. Той и преданите му войници са охранявали част от стените при Саматия. Охраната до тях е била поверена на духовниците и монасите.

– Както се подразбира от изброените имена, в отбраната са участвали не само ромеи, а най-вече латинци и воини от други народности. Изхождайки от разнородността на османската армия, можем ли да твърдим, че в обсадата са се сблъскали различни нации, професор Тахир?

Професорът не беше съвсем съгласен.

– Можем, разбира се, но по-правилно е да се каже, че същинското противопоставяне е било между турците и ромеите.

– Но след като османската държава също е била многонационална… – подкрепи ме Джордж. – Доколко правилно би било да се твърди, че отбраната е била сблъсък между турци и ромеи?

– И още как – възрази този път не умореният ни професор, а симпатичният му приятел Бахри. – Нали турците са превзели Константинопол?

– Погрешно го разбирате, господин Бахри…

– Не мисля така. Византийците са били герои, сражавали се смело… Май съжалявате за превземането на града. Ако бяхте на тяхно място, те биха ли ви съжалили?

Май сега наистина беше ядосан. И докато схваналият сериозността на ситуацията Джордж тихомълком се връщаше при приятелките си, опитах да успокоя засегнатата национална чест на човека:

– Позволете да обясня, господин Бахри…

– Моля, не обяснявайте… Чух достатъчно. Сякаш не стига, че страната отива по дяволите, ами се опитват да ни отнемат и миналите победи. А вие ги поддържате.

Сигурно нервите му съвсем се бяха разклатили от умората и студа. Имаше намерение да продължи, но го спря гласът на Тахир Хакъ:

– Престани, Бахри! Кой и какво поддържа – и ме посочи с глава. – Този, когото обвиняваш, е написал най-успешните трактовки на османската история. Нашата история живее чрез разработките на хора като Мющак.

Макар и невярно, изказването на бившия ми преподавател ми допадна, но не биваше толкова да се гневи.

– Това не е важно, професоре – започнах.

– Напротив, важно е… Той дори не знае кой си.

Устните му се разтрепериха, сигурно си мислеше, че на

всичките ни неприятности отгоре трябва да се разправяме и с този грубиян. А грубиянът вече съжаляваше за думите си.

– Ама, Тахир, чакай, не се нахвърляй веднага.

– Ами ти, вместо да се заяждаш, не идвай с нас, друже!

Разтревожих се, че ще огорчи стария си приятел, но това не

се случи. Дето гърми големият тъпан, малкият не се чува и като си получи заслуженото, Бахри омекна като памук.

– Ама не исках да кажа това…

Обаче нашият гневен историк не се успокои. Може би се ядосваше не на приятеля си от детинство, а на Четин, за когото мислеше, че е убил Нюзхет именно поради същата национална гордост. Иначе в тези тези, които често сам защитаваше, нямаше от какво толкова да се ядоса. Причината да бъде толкова непримирим и гневен не бяха миналите събития, а престъпление в настоящето.

Среброкосият старец, париран от Тахир Хакъ, опря до мен: