Кралство на пепелта

Елин прибра Голдрин в ножницата му и въздъхна. Някъде надълбоко в нея магията ѝ възнегодува.

Тя сви пръсти в юмруци.

Студеното, бледно лице на Майев проблесна пред очите ѝ. Магията ѝ утихна.

Елин въздъхна отново, разтръска ръцете си, за да спрат да треперят, и тръгна към отворената външна порта на странноприемницата. Пред нея се точеше дълъг, прашен път, заобиколен от голи поля. Грозна, забравена земя. Като излезе да потича призори, не видя почти нищо друго, освен мъгла и няколко врабчета, подскачащи сред изсушените от зимния студ треви.

Фенрис седеше в облика си на вълк край най-близкото поле, вперил взор в голата шир. На същото място, където го бе намерила и рано сутринта.

Позволи му да чуе стъпките ѝ и ушите му потрепнаха. Докато го доближаваше, той се преобрази и се облегна на полуизгнилата ограда около полето.

- Кого ядоса, за да получиш нощното дежурство? - попита Елин, бършейки потта от челото си.

Той изсумтя и прокара ръка през косата си.

- Ще повярваш ли, ако ти кажа, че сам си го избрах?

Елин вирна вежда. Той сви рамене и пак обърна очи към полето, чийто далечен край още бе забулен в мъгли.

- В последно време не мога да спя. - Изгледа я косо. - И едва ли съм единствен.

Тя зачопли пресния мазол на дясната си ръка и изсъска през зъби от болка:

- Може да учредим тайно общество на неспящите.

- Стига Лоркан да не членува, брой ме.

Елин се засмя.

- Помирете се най-накрая.

Лицето му стана каменно.

- Обещах да го направя.

- Но още не си.

- Ще се помиря с него, когато ти спреш да тичаш до изнемога по първи петли.

- Не тичам до изнемога. Роуан ме следи.

- Само заради него още не си закуцукала.

Истина. Елин сви болезнените си ръце в юмруци и ги пъхна в джобовете си. Фенрис не каза нищо, не я попита защо не стопля пръстите си. И въздуха около тях.

Просто се обърна към нея и мигна три пъти. Добре ли си?

Писък на чайка прониза сивия свят наоколо. Елин мигна два пъти. Не.

Толкова беше готова да си признае. Мигна още три пъти. Ти добре ли си?

И той мигна два пъти.

Не, не бяха добре. И едва ли някога щяха да бъдат. Дори спътниците им да знаеха, да прозираха отвъд нахаканото поведение и сприхавия тон, не казваха нищо.

Никой от тях не коментира факта, че Фенрис нито веднъж не използва магията си да прескача от място на място. Не че имаше къде да отиде насред океана. Но той не я използваше дори когато тренираха с мечовете.

Може би бе загинала с Конал. Може би беше обща дарба и нямаше смелост да я докосне сега.

Тя самата не дръзваше да надникне в себе си, в бушуващото там море. Не можеше.

Двамата с Фенрис погледаха заедно как слънцето се издига в небето, прогонвайки мъглите.

След проточила се дълго минута Елин попита:

- Когато положи клетвата пред Майев, какъв вкус имаше кръвта ѝ?

Той сбърчи златисти вежди.

- На кръв. И сила. Защо?

Тя поклати глава. Поредният сън. Или халюцинация.

- Преследва ни с армията си и просто... опитвам да я разбера.