Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Когато валиде султан се наведе до Хюрем и понечи да я целуне по челото, момичето бързо се надигна и се хвърли в обятията ѝ. В очите на Хюрем ханъм, пълни с гордост и благодарност, хвърчаха пеперудите на щастието. Зениците на тези зелено-сини очи тъмнееха от влага. Това бяха сълзи на удовлетворение.
Хафса обхвана момичето, което я беше прегърнало, през кръста. Душата ѝ потрепна. Докато целуваше челото на Хюрем, усети, че очите ѝ се напълват. От радост ли плачеше? Толкова отдавна не ѝ се бе случвало, че дори бе забравила как се плаче от радост.
— Честито, Хюрем ханъм — каза тихо. — Дано дариш моя син владетеля със здраво и добро дете. Пожелавам съдбата на внучето ми да бъде светла като тази на красивата му майка.
Хюрем три пъти целуна и три пъти доближи до главата си ръцете на жената, която бе прегърнала с истинска благодарност. Сбръчканите ръце на валиде султан се намокриха от сълзите на момичето. А в косите на Хюрем падна една-единствена сълза, търкулнала се по бузата на султанката.
— Вие внесохте светлина в живота ми, майко — прошепна. — Майка ми Гюл, която взе едно гяурско момиче, откъснато от родната градина, и го осинови. Моята кака Ай Бала, която ме прати тук да си търся щастието. И моята валиде, красивата майка на владетеля на душата ми, бащата на детето ми — Негово Величество султана. Ако не бяхте всички вие, съдбата едва ли щеше да се усмихне на нещастната Хюрем.
Известно време старата владетелка погледа с любов очите на Хюрем, от които бликаха сълзи. С края на кърпичката си изтри бузите ѝ.
— Бог е този, който дава щастието, и този, който го отнема. Той е този, който определя нашата съдба. Ние сме само посредници. Ако той не беше написал на челото ти да родиш дете от султана на султаните Сюлейман хан, каквото и да бяхме направили ние, щеше да е напразно. Това, което казвам, дъще Хюрем, е, че и ти си посредник. Бог те е натоварил със задачата да родиш дете на моя син владетеля. Хайде сега, Хюрем ханъм, да видим как ще се справиш!
Още малко гали косите на момичето и после изведнъж стана.
— Какво стоите, жени? Захващайте се с приготовленията — заповяда тя.
Обичта и нежността в гласа ѝ изчезнаха и вместо тях се появи железният тон на нейната стоманена воля.
— Хюрем ханъм ще роди дете на сина ни владетеля. Незабавно да ѝ бъде осигурено спокойствие. Да не прави абсолютно нищо. Всяка вечер по една акушерка да дежури в покоите ѝ. Ако се наложи, главният лекар да има готовност. Да се предоставят още робини на нейните заповеди. Да се внимава с какво се храни и какво пие. На нас да се съобщава всеки ден за здравето на Хюрем ханъм и внучето ни, което е на път.
Докато се прегръщаха от щастие и обич, Хюрем усети две неща — две важни неща.
Валиде султан вече не я наричаше „хасеки“, когато говореше за нея. С думите „Хюрем ханъм“ тя я бе поставила в друго положение. Що за положение бе това, момичето не можеше да си обясни, но сякаш бе някакво място, по-близко и по-топло от „хасеки“.
А второто и по-важно беше, че Хафса султан говореше за бебето ѝ, наричайки го „дете“. Лесно можеше да каже: „Хюрем ханъм ще роди син на сина ни владетеля“, но ето че не го беше изрекла. Защо? Отговорът иззвънтя като плесник в мислите на Хюрем.
— Старицата се страхува да не би бебето ми да е момче.
Хюрем си даваше сметка, че ако роди син, той ще стане съперник на Мустафа.
Не може страхът да препречи пътя на съдбата, бабо! Ами така де, Хафса султан скоро щеше да е баба на сина ѝ. Съдбата вече бе хвърлила зара си.
Хюрем щеше да роди син на Сюлейман. На престола на османския род щеше да седне принцът на московчанката. Не този на Гюлбахар. Тя се закле, че ще бъде така.
— Хюрем ханъм е бременна, Хюрем ханъм е бременна!
Тези думи обиколиха целия дворец за миг. Не беше писано нито на Хюрем да съобщи радостната новина на султан Сюлейман, нито на Хафса султан.
Младият падишах получи вестите от главния соколар Ибрахим, докато разглеждаше една галера, чийто строеж тъкмо бе приключил в корабостроителницата на Златния рог. По едно време някакъв мъж се доближи и прошепна чутото в ухото на Ибрахим. Главният соколар изобщо не се изненада. Приближи се до султана, който разговаряше с капитана, и каза:
— Честито, владетелю!
Падишахът го изгледа учудено, тъй като той вметна тези думи тъкмо когато мъжете обсъждаха, че платната на галерата са прекалено големи и могат да намалят маневреността ѝ. Сюлейман обърна глава и погледна приятеля си с питащи очи.