Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Смехът ѝ бълбукаше като вода. И носеше спокойствие като ромоленето на поточе. Сюлейман се опитваше да поправи думите ѝ сред пристъпите от смях:
— Не „който зяпа“, а „който вижда, който вижда“.
В един момент, когато се успокоиха, Хюрем започна да говори:
— Там, при нас… — И се захвана да разказва как се провеждат борбите в нейната родина.
— Какво? Ти и в борбата ли си веща? Кажи си, че Гюлбахар леко се е разминала. Ако ѝ беше направила една хватка, щеше да проснеш на земята майката на моя принц.
Как се изплъзнаха тези думи от устата му? Падишахът веднага съжали. Сега ли му беше времето? Той се смъмри за своята нетактичност, но не се случи това, от което се страхуваше.
На Хюрем ѝ стана неприятно, че владетелят споменава Гюлбахар без причина, но не го показа.
— Не — отвърна тя. — Как вашата робиня да е умела в борбата? С моя татко Тачам бяхме отишли на панаир. Там гледах.
Сюлейман се успокои, че смениха темата, и веднага подхвана:
— Не е останало място, където да не те е завел този старец, когото наричаш Тачам.
Тя кимна и се зае да обяснява как са се борили пехливаните, които е гледала.
Когато Сюлейман каза: „Чакай малко. Това не го разбрах. Я ми го покажи!“, Хюрем скочи и започна да показва на падишаха как пехливаните упражнявали едни на други подсичане на краката и хватката „ключ“.
Не след дълго за падишаха и неговата любимка борбата се превърна в състезание по страст. Победеният, който каза „Предавам се, предавам се!“, беше Сюлейман. Примирен, той додаде:
— Опря гърба ми на земята. Коремът ми видя звездите.
Наблюдавайки сладкия сън на Хюрем, Сюлейман се усмихна от спомена за онази вечер. Колко беше очарователна на светлината от огъня в огнището. Неусетно погледът му се плъзна към корема на момичето. Там някъде Хюрем бе приела неговото семе. Създаваше нов живот от своя.
Наведе се. Устните му нацелуваха челото на момичето. Когато Хюрем отлепи клепки, той не можа да се стърпи и целуна замъглените ѝ от съня очи.
— Получихме добрата ти вест, Хюрем ханъм.
Ръцете ѝ обгърнаха шията на мъжа с кокетство.
— Аз исках първа да кажа на Негово Величество султана. Но в двореца му вестите се разпространяват по-бързо от вятъра.
— Какъв ти дворец? — засмя се падишахът. — Новината достигна първо при войниците ни и едва после при нас. В армията има празненство.
— Господарят ни ядоса ли се?
Падишахът прекъсна Хюрем с целувка.
— Може ли човек да се ядоса на онзи, който прави живота по-щастлив, мила. Нашият дворец ще е свидетел на чудо. Ще се роди слънце на слънцата. Ние се радвахме, че си имаме едно слънце, а сега ще си имаме две.
Момичето притегли ръката на Сюлейман към корема си.
— Виж, сякаш мърда.
Сюлейман не можа да усети това незначително потрепване. Но за да не разочарова Хюрем, той сложи ръка върху гладкия ѝ корем и дълго го гали.
А тя, докато милваше с пръсти косите на падишаха, каза със слаб глас:
— Принцът ти отсега е доста палав.
— Принц ли? Ами ако е султанка? Красива като теб…
— Не — отсече Хюрем, продължавайки да милва косите на падишаха. — Хюрем ще роди принц на Негово Величество султана. Той ще бъде привлекателен като баща си. И също като него ще бъде силен, могъщ, справедлив, пълен с доброта и обич.
Дворецът бе толкова зает с бременността на Хюрем, че дори и внезапното изчезване на главния евнух на харема Сюмбюл не можа да засенчи вълненията. Един ден той излезе през портата на двореца и не се върна. Никой нямаше представа къде е Сюмбюл. Онези, които излязоха да го дирят, се върнаха с празни ръце. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала Сюмбюл.
Отначало се породиха съмнения, че той е откраднал нещо и е избягал. Само че, когато откриха съкровището му от осем пълни кесии, които бе скрил в дюшека си, това подозрение изчезна. Дори не си беше взел парите. Значи рано или късно щеше да се появи. Но той не се завърна. След известно време всичко бе забравено и никой вече не го очакваше. От случката най-много се натъжи Хюрем. Как беше възможно това? Човек днес го има, а утре — не. Веднага го забравяха. Сякаш Сюмбюл изобщо не се бе разхождал по тези места и не бе отварял тези врати. И с Деспина се случи същото. Не мина и ден, и я забравиха. Ами Гюлбахар? Самата Махидевран Гюлбахар хасеки — майката на престолонаследника на падишаха. Още преди да пристигне на мястото на заточението, жената престана да бъде тема за разговори в двореца. А сега и Сюмбюл ага. Значи толкова лесно бе да потънеш в забрава. Как можеше да се избегне това? Какво трябваше да направи, за да се задържи в паметта на хората, да не бъде отнесена като отбрулен лист?