Хюрем. Московската наложница

В една безлунна нощ по едно от стръмните нагорнища, изкачващи се от пристанище Галата към Генуезката кула, с потайни крачки напредваше тъмен силует. Той се прикри в мрака на дуварите. Спря и се ослуша. Известно време се озърташе назад, за да разбере дали го следят. Беше се загърнал с черна пелерина, чиито дипли се развяваха от суровия вятър, който духаше откъм морето. Главата му се криеше в огромната качулка на пелерината. Напредна още няколко крачки и отново се спря. Опря гърба си на стената и се ослуша. Едната му ръка бе стиснала здраво камата, скрита под плаща.

Слабата светлина, която се процеждаше през прозореца на една къща, за момент сякаш освети лицето, скрито от качулката. И в този кратък миг една дяволска искра, смразяваща кръвта, присветна и угасна в очите му. Закова погледа си в пътя, по който бе дошъл, сякаш искаше да пробие мрака и да разбере дали след него върви някой. Нищо не помръдваше. Отдолу се чуваха необузданите досадни викове на някакъв пияница и толкова. Всъщност в този час по улиците се осмеляваха да излязат само пияници или разбойници, готови с лека ръка да отнемат нечий живот. Или някой дързък човек, който имаше толкова важна работа, че да рискува живота си. Такъв бе и мъжът с плаща. Не беше изключено да е готов и на убийство!

След като отдъхна известно време, той отново продължи да изкачва наклона, който сякаш нямаше край. Тъмните сенки на високите сгради, издигащи се от двете страни, бяха превърнали мрака в стена. Макар по време на земетресението преди дванадесет години голяма част от генуезката крепост да се бе сринала, оцелялата остра конусовидна кула се извисяваше и хвърляше мрачна сянка, която всяваше тревога и ужас в душата на човек.

Спотаи се в ъгъла на една улица, която излизаше на наклона, и отново се ослуша в тишината. Очите му огледаха мрака. Всичко беше наред. Свърна, бързо излезе на улицата и почука на вратата на каменната сграда вдясно.

Две бързи почуквания, пауза, още едно, отново пауза, а после нови две потропвания. Изчака малко и завърши с едно последно почукване.

Сетне мъжът с плаща се притаи в мрака. Погледът му зашари на всички страни, за да не го изненада неприятел в последния момент. Мина доста време, докато странникът чуе гласове зад вратата. През малката дупчица, отворила се върху тежката дървена врата, се процеди сноп светлина, сякаш отегчил се да стои затворен вътре. Едно око погледна лицето отсреща, доколкото то можеше да се различи от качулката, а после се чу хриптящ глас:

— Ветрилото на Доня София ли носите?

Тайнственият посетител се приближи към светлината, прокраднала се на улицата през малката дупчица на вратата.

— Не — каза той, — у мен е само маската на Доня Алба.

Чу се превъртане на ключалка и дрънкане на огромна верига, която някой издърпваше. Сякаш мрачната тишина на улицата беше разкъсана. Една котка, скрита в тъмното, изръмжа и избяга. Най-сетне тежката порта се открехна леко. Силуетът с пелерината бързо се вмъкна вътре през отвора. Тръгна след плешивия мъж с кръгла глава, който отключи вратата и закрачи пред него, като силно накуцваше с левия крак. Гостът продължи напред по един тесен прихлупен коридор, миришещ на мухъл. Изкачи се два етажа нагоре по стълба със скърцащи дъски и заедно с плешивия влезе в голяма стая. Вътре нямаше нищо освен няколко вехти кресла, стол и маса. Голям шкаф покриваше отсрещната стена от горе до долу.