Отдел Убийства: Главният заподозрян

— Още. Хайде да стигнем до логическия завършък на нашите отношения. Не обичам, когато ме заплашват, затова предпочитам да попитам пръв: какво искате да ми предложите, ако не изпълня условията ви и не дам пари?

— Правилна постановка на въпроса — усмихна се одобрително посетителят. — Няма да те нападаме. Имаш на вратата един мильо, застанал като куче. Може да е пенсионер, обаче в милицията има сума приятели. Пък и ти сигурно имаш хора или в окръжното, или на „Петровка“, така че няма да те изоставят. Както казах вече, сигурно няма да нападаме кантората ти. А твоята мацка е готина, годеницата ти искам да кажа, Оксаночка. Ако нямаш жал към семейството на Газелата, ако не искаш да разбереш какво е да изгубиш близък, много бързо ще ти обясним. Много ясно става. И нагледно. Е, как е?

— Сега е ясно. — Гласът на Есипов бе както и преди равен и спокоен и Оксана не можеше да не се възхити, макар че изстина от ужас при последните думи. — Във всеки случай не мога да не дам пари. Въпросът е само дали ще ми се върнат или не. За да ми се върнат, трябва бързо да намеря убиеца на Газелата и да докажа, че той не може да има ни най-малко отношение към мен. Прав ли съм?

— Всичко е точно. Приятно е да си има човек работа с теб, Кирюша, ти си спокоен, не изпадаш в истерики. Хайде по-добре да станем приятели. Искаш ли?

— Ще си помисля. Ето ти лист, напиши сумата, която трябва да ти дам.

Настана малка пауза, после се чу приглушена въздишка.

— Ама че апетити имаш. Добре, смятай, че сме се разбрали. Звънни ми след два дена… Да, в четвъртък. Сега ще ти кажа в колко часа… — Пауза, шум от прелистване на страници. — Есипов прелистваше органайзера си — в четвъртък между един и три. Ще звъннеш тук, ще се уговорим за предаването на парите.

— Завинаги ли ги даваш? — поинтересува се гостът. — Или срещу личността на убиеца?

— Разбира се, че срещу личността. Знам със сигурност, че убиецът няма нищо общо с мен и моето издателство. А щом е така, значи е от вашите. Уверен съм, че мога да го докажа. И тогава с огромно удоволствие ще погледна наглите ти очи.

— Това е излишно. Ти нае Газелата, ти й даде задачата, значи ти имаш някакви грехове, а не аз. Така че да не се караме. До скоро, Кирюша.

Стъпки, шум от затваряща се врата. Оксана се бе притиснала към креслото и с треперещи пръсти стискаше изстиналото кафе. Стана й страшно.

Вратата към кабинета се отвори и като видя лицето на Кирил, тя трепна. Беше съвсем бяло, устните му трепереха. Оксана разбра, че спокойният глас, който чуваше зад вратата, е бил само параван: Есипов умееше прекрасно да се владее и да не се паникьосва в сложни ситуации. А сега пред нея не се преструваше.