Дясната ръка на Бога

Изревавайки диво, огромният брудуонец с шарфа се хвърли върху враговете, поваляйки половин дузина фалтанци на земята. Другарят му се възползва от образувалата се пробойна и побягна. Сумтейки от усилие, едрият се изправи, макар че трима се бяха вкопчили в него, размахвайки ножове. Брудуонецът успя да се надигне в цял ръст, преди да се строполи отново.

Дребният боец, спасен от доблестната постъпка, изпищя, виждайки командира си да пада, след което затича обратно назад.

— Оставете го! — провикна се Лийт, осъзнал какво бе станало. — Не го закачайте!

Бойците от Строукс мълчаливо се отдръпнаха, поемайки да дирят друга битка. Дребният брудуонец — по-скоро момче — остана да тъжи край тялото на баща си.

Следобедът продължи. Лийт бе погледнал към бледото слънце и му се беше сторило, че то не е помръднало от мястото, където го бе зърнал предишния път. Когато обърна очи към него сега (сякаш бе изминал само миг), откри го надвиснало над хоризонта. Звуците и миризмите бяха отвратителни. Масово клане. Дори и ако се бяха предали, нямаше да е толкова зле. Дори завръщането на Перду, довел нов кон, не спомогна да отстрани ужаса на Лийт.

Вледеняващ кръвта напев се сля с шума на битката и накара младежа да потръпне. Гърленият звук не можеше да бъде изцяло определен като пеене. Младежът се огледа, дирейки източника му. Ето там! Напевът идваше от невъоръжения мъж в закачулена сива роба, застанал на няма и тридесет крачки от Лийт пред колона брудуонски бойци. Зад думите му се криеше сурова и страховита сила. Макар да биваха изричани на език, непознат за Лийт, смисълът им беше ясен. Това бяха слова на отчаяние, на загуба. Струваше му се, че не възприема думите със слуха си, а с кожата, където те се разливаха слузесто, преди да се вкаменят и да го забавят.

Някои фалтанци отпуснаха оръжия под тази странна атака. Един дори наведе глава, без да направи опит да се отдръпне от замахнатия насреща му боздуган. Металната топка смаза черепа му с хрущене. Боецът рухна на земята, където остана да потръпва.

Каквото и да е това, трябва да бъде спряно!

Стрелата в ръката му пулсираше едновременно със сърцето му слабо и ускорено. Точно когато изглеждаше, че щеше да е от най-голяма полза, тя бе останала безсилна. Къде беше изчезнал гневът, който чувстваше по време на битката? Вдясно от Лийт един пехотинец се срина, обвил ръце около проболото корема му копие. Вторачен, войникът погледна към врага, който го беше пробол, и леко повдигна една от ръцете си, като че умоляваше действието да бъде отмахнато. Брудуонецът се протегна, сграбчи дръжката на оръжието си и я разтърси със злобен замах. Последвалият писък затихна с клокочене. Ботуш се стовари върху гърдите на трупа, за да може копието да бъде изтеглено. Сетне ботушът срита тялото и се отдалечи. Мъж, който бе оставил пребиванието си в Инструър, за да се присъедини на този поход, който бе оцелял преминаването през Лешоядова гуша, току-що се бе превърнал в празна черупка.