Открадни си свят [bg]

Капитанът бръкна в ризата му.

— Казах на тази полковник Старк — заговори тя, — че са ми по-близки идеите на хора като теб… Като теб… Кени и Ломакс… — Изглежда белеше нещо от кожата му.

— Знаеш ли за какво си мисля? — продължи раздразнено, сякаш не успяваше да се съсредоточи. — Мисля, че причината е в този кораб. Преди да го получа, бях едно обикновено момиче, което си падаше по веселия живот. Сигурно още съм такава. Въпреки… въпреки всичко.

Тя подаде ръка на Дог Шварц. Имаше нещо на върха на показалеца й. Приличаше на тънък обелен лишей, но беше кафеникаво.

— Искаш ли? — попита го. — Тъкмо кракът вече няма да те боли. Всичко ще престане да те боли. — Тя отдръпна ръка и разгледа отблизо блестящото малко нещо, залепнало на пръста й. — Не, няма да ти дам. Защо пък да не те поболи малко? Честност-2, казваш, ама че далеч назад във времето се връщаме днес!

Дог Шварц полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи върху думите й през огнената пелена. Да можеше само да я пипне, Грант щеше да допълзи на четири крака и да го моли за нея. Дог си спомни, че носи неутрализатор „Магнани“ — сигурно средство за лична защита. Беше го скрил в мотора.

— Е, заповядай, вземи — възкликна капитанът и отново коленичи. — Ето, вземи си.

Тя повдигна ризата му нагоре и оголи бялото му изпъкнало, щръкнало шкембе. След това, сбърчила вежди, отлепи лишея от пръста си и го постави на корема. Животинчето се намести удобно и се прилепи плътно за кожата.

— Тук така ги лекуваме тези неща — похвали се тя, докато наблюдаваше как телцето на съществото се изпълва. — Всеки се храни от другия.

Объркан и изплашен, Дог Шварц не смееше да откъсне очи от подуващия се лишей. Изведнъж почувства, че между него и неистовата болка в крака се разстила нежна, омекотяваща пелена. Все още усещаше пареща горещина, но сякаш се беше отдалечила поне мъничко.

— Всеки се храни от другия — повтори капитан Джут. Очите й бяха навлажнени. — Ако някой те пропусне, следващият ще ти види сметката. — Предполагаше, че говори за него. Изведнъж осъзна, че тя наистина беше опасна.

— Виж — изрече Дог, най-сетне понадвил болката. — Май не разбираш точно. Нищо не съм направил. Ама съвсем нищичко. И не бих направил. Може да съм голям, но не съм такъв човек. — Думите излизаха от устата му като балони, напомпани с горещ въздух. — Само изпълнявах заповеди. Гледах да съм полезен за делото. Викат ми, свий сармите на онзи задник и аз действам. Първо, разбира се, ги увещавах и само ако не се получи… Нали разбираш? — Той направи опит да скъси разстоянието до мотоциклета, но тялото му отказваше да се подчини.

Табита Джут въобще не слушаше изповедта на Дог. Тя си имаше свое бреме от чувства, което напираше да се излее навън.

— Край, отказвам се — призна му тя. — Нека ме изядат. Повече няма да се боря.

Тя скочи на мотора и го запали.

— Повикай помощ! — примоли се Дог Шварц. — Кракът ми!

Опрял глава на земята, той я изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше сред прахоляка. Всичко се обърна с краката нагоре, помисли си Дог.