Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Той стреснато се озърна. Отон както и преди беше в несвяст, наоколо кипеше бой. И гурите вече бяха успели да запалят нов магьоснически огън. Тълпа троли бе обградила от всички страни отчаяно съпротивляващите се хора и орки, гърбовете им засега пазеха хобита от вражеските сопи и копия... ала колко още могат да издържат?...

И Фолко. се реши. Макар че вътрешно бе докрай убеден, че в никакъв случай не бива да надене пръстена, той нямаше друг изход да спаси живота на другарите си и своя собствен. Той въздъхна и със замах надяна Пръстена.

Светът не се промени, не помрачня и не почерня, но щом хобитът вдигна ръка, усети напор на могъщ вятър, който се вливаше в него и му даваше своя разбег и своята мощ. В главата му закънтяха камбани, ръцете му се изпълниха с великанска сила, тъмно безстрашие го подхвана, гласът му се извиси както никога преди и той властно заповяда на нападателите да спрат и да паднат на колене пред него, защото той е пратеник на Господаря и тежко на онези, които застават на пътя му!

И сякаш разпънат в освободения вихър на безумната сила на Талисмана хобитът крещеше още много други заплашителни и повелителни думи, сякаш се усещаше не дребен полуръст, а огромен приказен великан, готов да съкруши всякаква преграда. Древната оживяла в него омраза жадуваше кръв. Помраченото съзнание на Фолко. желаеше да троши и събаря всичко наред, а сетне да падне на колене пред Господаря и да си признае кой е в действителност, да признава всичко пред него, за да няма повече недостойни тайни пред Него...

Да, Талисманът бе могъщ – ала бе възможно да му се противопоставиш, да се бориш. Някаква част от душата на хобита не се омая от тъмата упойка на Силата. И когато стъписаните гури и троли превиха гръб пред Носителя на Талисмана и взеха да падат по очи в снега, Фолко. отново съумя да стане самия себе си. Тъкмо навреме затанцуваха пред очите му въртящите се сини листенца и изтриха от сърцето му предизвиканото от Талисмана безумие. Нечута никой друг нежна и хармонична музика погали вътрешния му слух. Току-що овладелите го безумни мисли се разсейваха, като дим под свежия вятър.

Битката замря, всички спряха. И тогава пред нозете на хобита помръдна и застена Отон. И тутакси посегна към кожената кесийка на гърдите си, а когато не напипа Талисмана на обичайното място, командирът подскочи като опарен. В очите му светна лудост, с която той със всички сили се опитваше да се бори. Очевидно Отон добре помнеше разказите на хобита и дори пред себе си не желаеше да покаже своята зависимост от зловещия дар на Господаря, Фолко. прекрасно разбираше, какво може да усеща сега Отон и затова бързо му протегна Талисмана. Предводителят на отряда за миг замря, а сетне с могъщо усилие на волята си наложи да поеме пръстена от дланта на хобита спокойно, почти безразлично. Беше се досетил, какво е станало и защо Пръстенът се е озовал у полуръста.

С това премеждието приключи. Като се държеше за гърдите и съскаше от болка, Отон прие изявленията на покорност от тролите и гурите. Отрядът се забави един ден, погреба убитите, превърза ранените и тръгна по-нататък, а нападателите получиха най-строга заповед да се явят в Свободната област при Берел, за да приемат службата при Господаря, и да не се бавят, защото войната тропа на портите!