Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Но Олмер подчини Ангмар, страната Дун и Могилите! – възрази Фолко. – Орките го признаха за свой господар, също и басканите. Кой друг би постигнал такова нещо, ако не и изконният им Повелител!

- Да приемем, че си прав – отбеляза Торин, – обаче този Повелител може да притежава множество въплъщения... форми. И всяка форма има своите силни и слаби страни.

- Въртим колелото без точило – вмъкна любимия си израз Дребосъка, като безнадеждно махана с ръка. – Все едно нищо няма да изясним, докато не се сблъскаме с него лице в лице.

- Но защо? – каза Фолко. – Вече знаем доста неща. Елфическата сила не отстъпва пред творенията на Господаря. Макар да владея съвсем малка, чисто земна част от нея, Талисманът ми се подчиняваше, докато не го пуснах. И го оставих сам, по собствена воля. Тази древна тъма е много добре позната на елфите – срещали са я неведнъж, тук грешка не може да има. Вече ви казах, в пръстена има доста човешко присъствие... И това е странно. Откъде може да се вземе човешко в първичното нечовешко?

- Ами ако се е слял с някого, да е овладял мислите му, а след това и тялото? – предположи Дребосъка. – Така лесно може да се обясни младостта му, например. Надали Саурон щеше да се задоволи с ролята на панаирджийски стрелец!

- Я стига... – започна Торин, но Фолко. го спря.

- Чакай, чакай... в това има нещо, нещо неуловимо! – Той щракна с пръсти в напразни усилия да намери подходящата дума. – Не знам, Строри, защо ти хрумна това ума, ала и аз мислих за това. Странно се получава – отначало като че ли е човек, а колкото по-нататък, толкова по-черен и по-страшен става. Сякаш... струва ми се... Мисля, че Олмер носи на ръката си Пръстена на Силата!

Приятелите замряха. Хобитът усети как внезапно започнаха да се отдръпват плътните сиви облаци, затулващи ума му всеки път, когато опиташе да си отговори на отдавна измъчващия го въпрос за същността на силата на Олмер. Появи се слаб проблясък... Нима бяха напипали верния път?

Но този успех остана единствен. Повече нищо не можаха да си обяснят. Изобилието от противоречиви факти не им даваше възможност да сглобят някаква горе-долу стройна картина на случващото се.

- Какво пък, да оставим този разговор... До следващото озарение – мрачно се пошегува Торин.

Озарение наистина не би им дошло зле. Озарение или някакви извънредни обстоятелства, от които биха могли да извлекат нещо, което да ги насочи. Но думите за Пръстена на Силата здраво заседнаха в паметта им.

Няколко дни след сблъсъка в теснината тези мисли неотстъпно преследваха хобита, но бяха засенчени от новите тревоги, стоварили се върху отряда. Отон благополучно доведе дружината до гъстите планински гори и тук пътят зави на север, а целта им се намираше на изток. Наложи им се да тръгнат през непроходими снегове към реката. Към трудностите на прехода се добавиха и още лишения – Отон с желязна ръка съкрати дажбите, пазейки храна за „черни дни“. И тези дни не закъсняха. Два изгрева път ги деляха от Хоар, когато отрядът се натъкна на засада.