Деца от кръв и кости [bg]

Реакцията й изпълва всяка клетка на тялото ми с желание, дълбок копнеж, какъвто не бях изпитвал досега. Налага се да събера цялата си сила, за да не я целуна, да не обвия с ръце топлото й тяло и да я притисна към дървото.

Когато очите й отново се отварят, аз се навеждам така, че устните ми докосват ухото й.

— Ако ще танцуваме, трябва да се движиш, малка Зел.

Тя се вцепенява.

— Не ме наричай така.

— Ти можеш да ме наричаш „малък принце“, а аз не мога да те наричам малка Зел?

Тя отпуска ръце. Обръща глава настрани.

— Така ме наричаше мама.

Небеса!

Пускам я. От яд едва не си удрям главата в дървото.

— Зел, съжалявам. Не…

— Знам.

Тя се втренчва в земята. Игривостта й изчезва, давейки се в море от скръб. А след това в нея се надига вълна на ужас.

— Добре ли си?

Тя се вкопчва в мен без предупреждение, притискайки глава в гърдите ми. Страхът й прониква в кожата ми. Увива се около шията ми. Ужасът я поглъща — огромен и мъчителен, точно като онзи ден в гората. Само че сега я преследва не само мисълта за монархията, а и сенките на смъртта, които изскачат от собствените й ръце.

Прегръщам я и я притискам към себе си. Какво не бих дал да мога да залича страха й! Оставаме така известно време, потънали в прегръдката си.

— Ухаеш като морето.

Тя примигва към мен.

— Духът ти — обяснявам аз. — Той ухае като морето.

Тя се втренчва в мен с изражение, което не мога да разгадая. Не губя много време в опити го разбера. Достатъчно е да се изгубя в очите й. Да съществувам само в сребристия й поглед.

Прибирам един измъкнал се кичур зад ухото й. Тя отново притиска глава в гърдите ми.

— Днес загубих контрол. — Гласът й секва. — Нараних го. Нараних Тзеин.

Отварям ума си още съвсем малко, точно отвъд границата на истинското облекчение. Споменът на Зели се втурва като вълна, която се разлива по брега.

Усещам всичко — отровните думи на Тзеин, разярените сенки. Вината, омразата, срама, останали след магията й.

Притискам Зели по-силно и през мен преминава вълна от топлина, когато тя ме притиска в отговор.

— И аз веднъж изгубих контрол.

— Наранен ли беше някой?

— Някой умря — отговарям тихо. — Някой, когото обичах.

Тя се отдръпва и ме поглежда с насълзени очи.

— Затова ли толкова се страхуваш от магията си?

Кимвам. Вината заради смъртта на Каея забива нож в мен.

— Не искам никой друг да бъде наранен.

Зели отново се обляга на гърдите ми и издиша тежко.

— Не знам какво да направя.

— За кое?

— Магията.

Очите ми се разширяват. Бях си представял много неща, но не мислех, че някога ще уловя съмнение в думите й.

— Ето това искам. — Зели маха с ръка към веселието на празненството. — Това е всичко, за което се боря, но когато си помисля за случилото се… — Гласът й замира. Окървавеното рамо на Тзеин изпълва ума й. — Тези хора са добри. Сърцата им са чисти. Но какво ще се случи, ако върна магията и погрешният маг опита да поеме контрол?