Лебедова песен [bg]

— Не, не мисля. Тези неща са много полезни, но… ще го направя с тези. — Леона взе красива дървена кутия от един от рафтовете и пристъпи към масата, където светлината беше по-добра. Побутна дъската „Уиджа“ настрани, остави кутията и я отвори. Вътрешността ѝ беше подплатена с лилаво кадифе. Извади тесте карти, което обърна с лицето нагоре, и с една ръка започна да вади карта по карта, за да може Суон да ги види… Детето затаи дъх.

На картите имаше странни и прекрасни рисунки — мечове, тояги, бокали и пентаграми като нарисуваната на пода — като всяка от тях беше номерирана и представляваше някаква енигматична картина, която Суон не можеше да разбере — на една три меча пронизваха сърце, а на друга осем пръчки летяха в синьо небе. На някои от другите карти имаше рисунки на хора: старец в сива роба, с наведена глава, хванал тояга в едната ръка и фенер със светеща звезда с шест лъча в него в другата; две голи фигури — на мъж и жена — притиснати една в друга, за да създадат едно цяло човешко същество; рицар с яркочервена броня на кон, който издишва огън и чиито копита хвърлят искри, докато бяга напред. И още много магически фигури… Но онова, което ги караше да изглеждат живи, бяха цветовете на картите: смарагдово зелено, червено, съставено от хиляди огньове, искрящо злато и блестящо сребро, меко синьо и среднощно черно, перлено бяло и жълто като лятно слънце. Окъпани в тези цветове, фигурите като че ли се движеха и дишаха, за да извършат делата, с които се бяха захванали. Суон не беше виждала подобни карти преди и не можеше да им се насити.

— Наричат се карти „Таро“ — обясни Леона. — Този комплект датира от двадесетте години и всеки цвят е бил нанасян на ръка. Не са ли много красиви?

— Да — въздъхна момиченцето. — О… да.

— Седни тук, дете… — старата жена докосна единия от столовете — … и да видим какво ще предвидим. Става ли?

Суон се поколеба, защото още не беше сигурна, но като че ли беше хипнотизирана от красивите и мистериозни фигури на тези вълшебни карти. Тя погледна лицето на Леона Скелтън и седна на стола, който като че ли беше направен точно за нея.

Старата жена зае стола срещу нея и премести газената лампа вдясно.

— Ще направим нещо, което се нарича Келтски кръст. Това е един от начините, по който се нареждат картите, за да могат да ти разкажат история. Тази история може да не е много ясна, може да не е лесна, но картите ще се наредят една до друга като онзи пъзел, за който говорихме. Готова ли си?

Суон кимна и сърцето ѝ се разтуптя. Вятърът фучеше и виеше навън и за момент ѝ се стори, че чу зловещ глас в него.

Леона се усмихна и затърси сред картите точно определена. Намери я и я показа на детето.

— Тази карта ще си ти, а другите ще изградят история около теб. — Старата жена остави картата на масата пред Суон. Тя беше в рамка от злато и червено, а рисунката беше на младеж с дълга златиста пелерина и шапка с червено перо, който държеше тояга с увита зелена лоза около нея. — Това е „Паж Жезли“: дете, което все още има да извърви дълъг път. — Леона бутна останалите карти пред детето. — Можеш ли да ги разбъркаш?