Каменният кръг [bg]

— О, Боже! — каза той, щом видя снимка на Бриана на десет, седи на пода в кухнята, прегърнала Смоуки, голямото ни куче, порода нюфаундленд. Тази беше цветна; косата ѝ светеше до лъскавата черна козина на кучето.

Ръцете му трепереха така силно, че не можеше да държи снимките; трябваше аз да му покажа последните — Бри, вече напълно пораснала, смее се на рибата, която е уловила; стои замислена до прозорец; със зачервено лице и рошава се обляга на дръжката на брадва, с която е цепила разпалки. Тези снимки показваха лицето ѝ във всички настроения, които бях успяла да уловя, но все това лице — с дълъг нос и широка уста, високи и широки викингски скули и скосени очи — по-фина и деликатна версия на лицето на баща ѝ, на мъжа, който седеше до мен. Устните му се движеха безмълвно, а сълзите се стичаха по бузите му.

Той разпери ръка над снимките, треперещите му пръсти едва докосваха лъскавата им повърхност, и после се обърна и се наведе към мен, бавно, с невероятната грация на падащо високо дърво. Зарови лице в рамото ми и се разпадна много тихо.

Притисках го до гърдите си, прегърнала широките тресящи се рамене, и моите сълзи се стичаха в косата му, оставяха малки тъмни петънца по червеникавите вълни. Притиснах буза към темето му и му зашепнах успокоително, все едно беше Бриана. Помислих си, че сигурно е като операция — дори когато тя има за цел да поправи някаква вреда, пак боли.

— Как се казва? — Вдигна най-сетне лице, избърса нос с опакото на ръката си. Взе пак снимките, внимателно, сякаш можеха да се разпаднат при допира му. — Какво ѝ е името?

— Бриана — казах гордо.

— Бриана? — рече и се смръщи. — Що за ужасно име за момиче!

Сепнах се като ужилена.

— Не е ужасно! Красиво е, освен това ти ми каза да я кръстя така! Как така ще е ужасно име?

— Аз съм ти казал да я кръстиш така? — Примигна той.

— Ами разбира се! Когато ние… когато… се видяхме за последно. — Стиснах здраво устни, за да не се разплача отново. След миг успях да се овладея достатъчно, за да добавя: — Ти ми каза да кръстя бебето на баща ти. Той се казва Брайън, нали?

— Ами да. — Усмивката се бореше за надмощие с другите емоции по лицето му. — Ами да, права си, казах го. Само че… е, просто си мислех, че ще е момче.

— И съжаляваш, че не е? — погледнах го страховито аз и рязко започнах да събирам разпилените снимки. Той ме хвана за раменете да ме спре.

— Не. Не, съжалявам. Разбира се, че не! — Устата му потрепна леко. — Но няма да отрека, че тя беше огромна изненада за мен, сасенак. Ти също.

Останах неподвижна за миг и го гледах. С месеци се бях подготвяла за това и все пак коленете ми омекнаха и стомахът ми се сви на възли. Той бе хванат напълно неподготвен от появата ми; нищо чудно, че още не беше на себе си.

— Предполагам. Съжаляваш ли, че дойдох? — попитах и преглътнах. — Искаш… искаш ли да си отида?

Ръцете му ме стиснаха така силно, че изписках леко. Осъзнал, че ме боли, той отпусна хватката си, но продължи да ме държи. Лицето му беше пребледняло от въпроса ми. Пое дълбоко дъх и го издиша.