Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Първите страници от дневника на Никълъс Крофърд бяха прекрасни – спомени за детство, прекарано в клетката на обсебващо приятелство, на каквото само децата са способни – нерушима връзка. Цигански колела и танци на върха на скалата и уроци по плуване и джобния часовник на Никълъс. Кат потрепери, спомняйки си джобния часовник на полицата над камината на Марго – Скай? В Корнуол. Уроци по пилотиране на самолет и откриване на изгубени градини след падане от стена.

На това място Кат вдигна очи. Миналото нахлуваше в настоящето, тя виждаше как някакво тъмнокосо момиче пада от същата стена, от която бе паднала тя, след това как някаква друга тъмнокоса глава изниква отгоре и се смее.

Потръпна и едва не спря да чете, едва не се обади на Елиът да го повика да седне до нея, докато започва следващата част от историята.

Но се насили да обърне страницата и да продължи да чете. За двама души, които споделяли такава любов, която, както Елиът бе казал, бе истинска. Любов, която устояла и която достигнала своя зенит, осъзна Кат, на същата плажна ивица в Корнуол, по която се бяха разхождали двамата с Елиът.

Това не беше машинация или молба за прошка. Това бе история за любов. Любов, разбита от войната.

ЧАСТ ДВАНАЙСЕТА

СКАЙ

Не можеше да допуснеш да те видят да плачеш. Жените, които плачеха нощем, обикновено на сутринта бяха мъртви. Не можеше да се предадеш.

Вирджиния Д’Алберт-Лейк, „Една американска героиня във френската Съпротива“

Трийсет и втора глава

Англия, април 1944

Интензивното обучение на Скай при УСО по всичко – от стрелба с пистолет до разшифроване на кодове, до саботаж и злокобното изкуство да убиваш безшумно – се състоя през април. Предстоящият десант на Съюзниците в Европа означаваше, че УСО възнамерява да подготви своите агенти възможно най-бързо и скоро Скай бе готова за първата си мисия.

Пристигна във вилата в Тангмере, където се събираха агентите. Тя се чувстваше като пороен дъжд, като съвкупност от отделни капки – главата й бе подменена с измислената личност с кодово име Одет Льогран, сърцето й принадлежеше на Никълъс, душата й бе на Скай Пенроуз – и всички те стремително се носеха надолу към Земята. Откъде би могла да знае кои капчици щяха да паднат в реката и щяха да продължат безпрепятствено напред и кои щяха да се разбият на пръски в острия връх на някоя скала?

Приглади полата си, която нямаше нужда от това, обаче ръцете й бяха влажни. След това влезе неуверено във вилата.

Не бе виждала Никълъс, откакто се бяха върнали от отпуск, и сега го видя заедно с Марго. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, единственото място, където страховете й можеха да се успокоят, обаче наоколо имаше хора. Можеше единствено да го следи с поглед, както правеше и той. Малко преди да сервират вечерята, й направи знак с глава да го последва и тя го послуша и тръгна след него по някакъв за миг пуст коридор.

Той докосна с ръка страната й и я привлече към себе си, като шепнеше: – Добре ли си? Изглеждаш толкова бледа.

— Много ме е страх – призна тя, думи, които не би казала на никого, освен на него.

Толкова бях уплашена, беше му казала веднъж и преди, след като онзи „Ланкастър“ едва не се бе забил в нея в небето. Обаче онзи страх бе нищо в сравнение с онова, което я бе обхванало сега. Ако онзи самолет се бе блъснал в нея, щеше да последва експлозия, след това – смърт. Със сигурност. Но в онова, пред което сега се изправяше, нямаше нищо сигурно: ако нацистите я заловяха, знаеше единствено, че ще копнее за смъртта, защото онова, което ще й сторят, ще я накара да разбере за пръв път какво означава истинска болка.