Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Селест извади още два грижливо съхранени артикула от чантата си.

— Ще изследваме мастилото под спектроскоп, а ти можеш да направиш същото с мастилото на етикета на роклята в Сидни. Искам да узная дали роклята в Сидни е била подарък от Кристиан или от Катерин. Като архивар на Диор, искам да науча коя от двете рокли е на Катерин. Няма да е лесно, но мисля, че си заслужава. Не си ли съгласна?

Кат кимна, като много й се искаше да се обади на Елиът и да му разкаже всичко.

— Трябва да дойдеш да поработиш в архивите за няколко месеца – каза Селест. – Кандидатствай за стипендия. Заедно ще напишем статия за роклите. Ще организираме изложба.

— Не мога – гласеше автоматичният отговор на Кат. – Имам две деца.

— Нима няма да искат да прекарат няколко месеца в Париж?

Какво щеше да стане, ако наистина заведеше Дейзи и Лизбет в Париж, питаше се Кат. Какво, ако наистина поработеше в архива на Диор заедно със Селест? Какво, ако вместо непрекъснато да се извинява на Пол заради работата си, вместо да допусне работата й да се превърне в неудобство, което трябваше да се организира около дъщерите й, тя реши да й се отдаде напълно – както правеше навремето? Какво щеше да стане, ако проведеше с Пол разговор, в който да очаква съгласие от него, вместо да се стяга в очакване на кавга и да демонстрира предпазливост, която той можеше да усети? Какво щеше да стане, ако приемеше поканата на Селест като благоприятна възможност, а не като нещо, което не може да се случи?

Може би баба й също би могла да дойде в Париж. И заедно щяха да могат да отидат в Портлевън за уикенда.

Внезапно Кат се усмихна на Селест: – Ще поговоря с моя шеф.

След това докосна снимката на Катерин и каза със спокоен глас: – Нима не е трябвало Катерин да бъде по-известна от брат си заради своята храброст? Помним повече роклите, отколкото жената, която едва не е пожертвала живота си за своята страна?

Селест докосна Кат по рамото.

— Така е. Нека я направим известна с нашата статия.

През остатъка от деня възбудата на Кат заглушаваше тъгата й. Веднага написа имейл на шефа си и Селест направи същото. Телефонът й иззвъня с ново съобщение от Елиът, което тя отново не прочете. Шефът й отговори на нейния имейл и написа, че може да започне да организира шестмесечен престой в Париж. Кат се усмихна. Нямаше търпение да съобщи вечерта новината на Дейзи и Лизбет.

След това се зае с анализ на мастилото върху двете писма и го изпрати на Анабел. Знаеше, че няма да получи отговор от Австралия, преди да изминат часове. Можеше само да чака.

Върна се в стаята си в хотела и най-после прочете съобщенията на Елиът. В първото пишеше: Липсваш ми, Кат. Толкова много съжалявам. Второто гласеше: Казах ти истината, защото държа на теб.

Прокара ръка по корицата на книгата, който й бе дал да прочете. Толкова бе стара. Защо й я бе дал? Като молба за прошка? За да заличи лъжата си?

Телефонът й звънна отново. Ново съобщение от Елиът, този път дълго.

Най-лошото от всичко – прочете тя, – е, че Никълъс Крофърд не ми е истински дядо. Не ми е кръвен роднина. Истинският ми дядо бил нацист, който изнасилил баба ми. Отначало мислех, че това ме определя – да бъда свързан с мъж, който злоупотребява с жена, мъж, който обезчестява чужда страна. Смятах, че сигурно насилието е в кръвта ми, насилие, от което трябваше да избягам. Разбрах истината в началото на двайсетте си години и това стимулира изключително незрялото ми поведение тогава.

Но онова, което се опитвам да направя сега – въпреки че може да не ми повярваш – е да покажа, че независимо от многото отвратителни постъпки, извършени от мъже като моя истински дядо, те не са успели да прекършат жени като Скай и Либърти Пенроуз и Марго Журдан. Те са важните. Тяхната храброст засенчва всичко останало.