Мозайка от убийства [bg]

Той повишаваше все повече тон, докато продължаваше:

— Това направи той, Сюзан. Взе моята история и я използва, за да напише „Нощен зов“.

— Каза ли на някого за това? — попитах го аз. — Когато излезе неговата книга, какво направи?

— Какво можех да направя? Ти ми кажи! Кой щеше да ми повярва?

— Можеше да ни пишеш в издателство „Клоувърлийф Букс“.

— Аз ви писах. Писах на директора, господин Клоувър. Той не ми отговори. Писах и на Алан Конуей. На него му писах доста пъти, между другото. И да кажем, че не му спестих нищо. Но и той не ми отговори. Писах и на организаторите на курса. Те ми отговориха. Но ме отсвириха. Писаха ми, че не носят отговорност и това няма нищо общо с тях. Мислех си да отида в полицията. Имам предвид, че той беше откраднал нещо от мен. А за това си има дума, нали така? Но когато говорих с жена ми Карен, тя ми каза да забравя за това. Той беше известен. Беше защитен от богатството си. А аз бях никой. Тя ми каза, че ако се опитам да се боря, само ще си проваля писането, така че най-доброто, което мога да направя, е да се опитам да продължа. И аз точно така направих. Продължавам да пиша. Ако не друго, сега поне знам, че идеите ми са добри. Ако не беше така, той нямаше да го направи.

— Написал ли си други романи? — попитах го аз.

— В момента работя по един. Но не е криминален роман. Вече не се занимавам с това. Пиша детска книга. Стори ми се, че така е редно — сега, когато вече имам дете.

— Но си запазил ръкописа на „Смърт зад кулисите“.

— Естествено, че съм го запазил. Пазя си всичко, което някога съм написал. Знам, че имам талант за това. Карен обожава нещата, които пиша. И някой ден…

— Изпрати ми го — казах аз и започнах да се ровя в чантата си, за да намеря визитна картичка. — И какво точно стана, когато го видя в ресторанта?

Той чакаше да му подам визитната си картичка. За него тя беше нещо като спасителен пояс. Аз бях в кулата от слонова кост, а той беше навън, сред обикновените смъртни. Виждала съм това при много начинаещи писатели — това убеждение, че издателите са нещо по-различно от тях, някакви по-интелигентни и по-успели хора. А в действителност ние просто ходим на работа всеки ден и се надяваме, че в края на месеца все още ще имаме такава.

— Аз излязох от кухнята — продължи той. — Носех две чинии с основни ястия и една гарнитура, за девета маса. Видях го да седи там, увлечен в някакъв спор, и бях толкова шокиран, че замръзнах на мястото си. Чиниите бяха горещи. Изгориха ме през кърпата и ги изпуснах.

— А след това? Разбрах, че Алан е дошъл при теб. Бил е ядосан.

Той поклати глава.

— Не беше точно така. Аз почистих пода и отидох в кухнята, за да повторя поръчката. Не ми се връщаше в ресторанта, но нямах друг избор — а ако не друго, поне не трябваше да обслужвам неговата маса. Във всеки случай, малко след това господин Конуей стана от масата, за да отиде до тоалетната, и мина точно покрай мен. Не смятах да му казвам нищо, но когато го видях толкова близо срещу себе си, на няколко инча разстояние, не успях да се сдържа.