Затъмнение
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Затъмнение». Краткое содержание книги:
Продължават приключенията на тинейджърката Бела Суон, която този път се сблъсква с непримиримото желание за отмъщение на вампирката Виктория. Книгата ни представя и невероятното на пръв поглед примирие между вампирите от Форкс и върколаците от Ла Пуш, което е толкова необходимо за спасяването на любимата им Бела. В книгата читателят става свидетел и на борбата между Едуард и Джейкъб за сърцето на Бела, а Бела от своя страна се изправя пред предизвикателството да се омъжи за своята голяма любов Едуард.
— Звучи достатъчно просто. Защо не се сетих за това?
Усмихна ми се докато не се предадох.
— Е, това е. Няма да спиш с мен докато не се оженим?
— Технически, аз никога не мога да спя с теб.
Завъртях очите си.
— Много зряло, Едуард.
— Но като изключим този детайл, да, правилно си разбрала.
— Мисля, че имаш оттатъшен мотив.
Неговите очи се разшириха невинно.
— Друг?
— Знаеш, че това ще ускори нещата — обвиних го аз.
Той се опита да задържи усмивката си.
— Има само едно нещо, което искам да ускоря, а останалите могат да чакат завинаги… но за това, вярно е, твоите нетърпеливи човешки хормони са моят най-силен съюзник в този момент.
— Не мога да повярвам, че продължавам с това. Когато си мисля за Чарли… и Рене! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли Анджела? Или Джесика? Ох. Мога да чуя клюките сега.
Той ми повдигна едната вежда и аз знаех защо. Какво значение има, какво казват за мен, когато аз ще напусна скоро и няма да се върна? Наистина ли бях толкова свръхчувствителна, че не можех да понеса няколко седмици да ме гледат отстрани и да задават въпроси?
Може би няма да ме дразни това толкова много, ако не знаех, че ще съм обсъждана толкова снизходително, колкото останалите от тях, ако някой друг се женеше това лято.
Ъгх. Да се омъжа това лято! Потреперих при мисълта.
И след това, може би няма да ме дразни толкова, ако не бях притисната от мисълта за брак.
Едуард прекъсна моето ужасяване.
— Няма нужда да бъде голямо събитие. Нямам нужда от никакъв фанфар. Не е нужно да казваш на никого или да правиш някакви промени. Ще идем до Вегас — можеш да носиш стари дънки и ще идем до параклиса с отворен прозорец. Просто искам да е официално — че ти принадлежиш само на мен и на никой друг.
— Не може да е по официално от сега — изкрещях. Но неговото описание не прозвуча толкова лошо. Само Алис щеше бъде разочарована.
— Ще видим това. — Той се усмихна самодоволно.
— Предполагам, че не искаш пръстена си сега?
Трябваше да преглътна преди да мога да проговоря.
— Предполагаш правилно.
Той се засмя на моята реакция.
— Добре. Ще го сложа на твоя пръст достатъчно скоро.
— Говориш така, сякаш вече имаш пръстен.
— Имам — каза той без срам. — Готов да се наложи над теб при първия знак за слабост.
— Ти си невероятен.
— Искаш ли да го видиш? — попита той. Неговите очи станаха внезапно сияещи от вълнение.
— Не! — почти извиках, рефлекс от реакцията. И съжалих изведнъж. Неговото лице стана толкова меко.
— Освен, ако наистина искаш да ми го покажеш — поправих се. Събрах зъбите си, за да задържа моя нелогичен терор, да не се показва.
— Няма нищо — сви се той — Може да почака.
Аз въздъхнах.
— Покажи ми проклетия пръстен, Едуард.
Той разклати главата си.
— Не.
Изучих реакцията му за една дълга минута.
— Моля те? — попитах тихо, експериментирайки с неотдавна откритото оръжие. Докоснах лицето му леко с върховете на пръстите ми. — Моля те, може ли да го видя?
Очите му се стесниха.
— Ти си най-опасното същество, което съм срещал — прошепна той. Но стана и се премести с несъзнателна грация, за да коленичи пред задната малка масичка. Той беше обратно на леглото с мен след момент, седейки до мен с едната му ръка около рамото ми. В другата му ръка имаше малка черна кутийка. Той я балансираше на лявото ми коляно.
— Давай, погледни тогава — каза той безцеремонно.
Беше по-трудно отколкото трябва, за да вдигна безвредната малка кутийка, но не исках да го наранявам пак, затова се опитах да не треперя. Повърхността беше безпроблемна с черен сатен. Изчетках пръстите си над него, колебливо.
— Не си похарчил много пари, нали? Излъжи ме, ако си.
— Не съм похарчил нищо — увери ме той. — Това е пръстенът, който баща ми е дал на майка ми.
— О! — Изненада обля гласа ми. Прещипвах капака между палеца и показалеца ми, но не го отворих.
— Предполагам, че е малко остарял — тонът му беше извинителен. — Старомоден, точно като мен. Мога да ти взема нещо по-модерно. Нещо от Тифани?
— Харесвам старомодни неща — казах докато вдигах колебливо капака.
Сгушен в черния капак, пръстенът на Елизабет Менсън сияеше в неясна светлина. Лицето беше продълговато и овално, осеяно с блестящи камъни около него. Пръстенът беше златен — деликатен и тесен. Златото правеше крехка мрежа около диамантите. Не бях виждала никога нещо такова. Замислено погалих блещукащите камъни.
— Харесва ли ти?