Талисманите на Шанара

Един-единствен път мислите й се върнаха към настоящето. За втори пореден път не бе взела Фавн със себе си при полета с Ъринг Рифт. Фавн я бе молил, но тя отказа. Може би се страхуваше за Дървесния пискун, плашеше се, че той може да падне от гърба на Рока. А може би в това се криеше и нещо друго. Не беше съвсем сигурна.

Часовете летяха. Стигнаха Пайкън и поеха над виещото се корито на Мермидон, в посока на юг. Все още нито следа от Смоците. Рен оглеждаше цялата околност, притеснена, че чудовищата могат да се промъкнат сред дърветата, където вече не биха могли да ги проследят. Секунди по-късно в далечината просветна метал и Ъринг Рифт бързо насочи Грейл нагоре, далеч от Мермидон и по-близо до планините на запад. Скриха се зад скалите, щом забелязаха Смоците, които се бяха скупчили на изток от реката и приближаваха към Федеративната армия.

Рен наблюдаваше как тези пълзящи създания се движат неуморно в жегата и праха — чудовища, които служеха на безчовечни господари и невъобразими цели. Замисли се за съществата, които бе оставила зад гърба си в Мороуиндъл и осъзна, че в крайна сметка не ги беше оставила зад гърба си. Тъмните същества, които Елфската магия бе създала там, сега просто се бяха превъплътили тук в друга форма. Историята отново се повтаря, помисли си тя. В такъв случай какви бяха уроците, които трябваше да научи?

Те прелетяха покрай Смоците два пъти и Рен накара Ъринг Рифт да кацнат на една равна височина, зад редица гористи хълмове, разположени отсреща на Камен баир. Оттук можеха да наблюдават напредването на Смоците, които спокойно вървяха през ливадите.

Рен седна без коментар. Тиб Арн седна до нея, обгърнал коленете си с ръце, и с напрегнато лице се взря в Смоците. Смоците. Тя изрече думата само с устни. Как ли можеха да ги спрат? Тя риеше земята с петите на обувките си и мислеше. Зад нея Ъринг Рифт проверяваше ремъците на Грейл. Лек ветрец подухваше сред дърветата и галеше и разхлаждаше кожата й. Рен мислеше за Уистерона — далечен родственик на Смоците — който накрая бе попаднал в тресавището, недалеч от мястото, където си беше направил леговище.

Рифт я докосна по рамото и й подаде мех с вода. Тя го взе, пи и го предложи на Тиб, но той отказа. Изправи се и отиде заедно с Рифт в края на възвишението, където отново се загледа в Смоците. Какво ли би могло да нанесе удар на тези същества? Дали се хранеха и спяха като всички други? Дали имаха нужда от вода? Дали дишаха въздух?

Тя изтри потта от лицето си.

— Трябва да се връщаме — тихо каза Рифт.

Тя кимна, но не се помръдна. Долу Смоците продължаваха да се влачат, а броните им отразяваха слънчевата светлина и прах се вдигаше под тежките им стъпки.

Уистеронът, мислеше си тя, пропадна в земята.

Миглите й потрепнаха. Осъзна, че е на път да стигне до нещо. Нещо полезно…

Тогава чу познато ниско подсвиркване и понечи да се обърне. Тиб Арн се появи до нея, синеок и русокос, засмян и развълнуван. Той вдигна очи и с усмивка посочи към равнините.