Талисманите на Шанара

Останаха само каруцата и конниците, които бяха материални сенки и движенията им се открояваха в замръзналия мрак. Морган ги наблюдаваше мълчаливо, без да помръдне, сякаш всеки звук или движение от негова страна можеше да ги накара да изчезнат сред мъглата. Все още бяха твърде далеч, едва се виждаха в тъмнината, мярваха се като тъмни призраци в нощта.

Това бяха първите признаци на живот, които бе зърнал, откакто започна своето бдение. Мигновено разбра, че те са тези, които очаква.

Бяха минали три дни, а никой нито беше влизал, нито беше излизал от Южното око. Никой дори не се бе приближил. Нямаше живот по тази земя, с изключение на неколцина птици, които се стрелкаха пред погледа, зареяни кой знае накъде. По Мермидон и Езерото Дъга минаваха лодки, но всички те отплуваха на юг, далеч от цитаделата на Шадуините, неискайки да имат нищо общо с нея. Морган наблюдава дълго и внимателно обелиска, за да долови признаци на живот, но не забеляза нищо. Спеше на пресекулки, за да бъде буден известно време от деня и от нощта, тъй че да няма голям шанс нещо да му убегне. Наблюдаваше, чакаше, но нищо не се появи.

И ето че сега се появи тази каруца и конниците, и той беше сигурен, че отиват в Южното око.

Наблюдава ги още известно време и установи, че са Преследвачи. Разбра това по черните наметала и качулките, по начина, по който се държаха, и по тайното им приближаване. Пътуваха крадешком, под укритието на нощта и явно не искаха да се знае накъде отиват. Бяха шестима ездачи, четирима отпред и двама отзад, а имаше и поне двама кочияши. В особената тишина, в която се оттегляше нощта, те бяха като шепот из пустата земя, пропълзяваха и отново излизаха от сенките и бавно напредваха към настъпващата светлина.

Той си пое дълбоко дъх. Тъкмо тях чакам, повтори си той. Не можеше да обясни защо. Не разбираше тяхната цел, нито се досещаше за намеренията им. Може би в тази карета караха Пар Омсфорд. А може би — не. Нямаше значение. Някакъв глас в него му нашепваше, че не трябва да им позволи да минат. Гласът бе толкова ясен и категоричен, че не можеше да го пренебрегне.

Тъкмо това чакаш. Направи нещо.

Пет дни бяха минали, откакто Дамсон Рий и Мати Ро тръгнаха да търсят Пар, водени от просветването на Халката, с надеждата, че тя ще ги заведе при Равнинеца. Бурята бе помела всички следи, тъй че Халката единствена можеше да им помогне. Морган бе останал да ги чака близо до Южното око. Но още ги нямаше, а нямаше и знак, че скоро ще дойдат. Морган трябваше да прецени дали Пар е затворен от Шадуините, но тази задача беше непостижима при отсъствие на възможност да влезе и сам да разбере. Но сега…