Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Освен това нямаше особено значение какво ще направи срещу армията на Федерацията, докато не намери начин да спре Смоците. Макар и все още далеч, те бяха най-опасната и непосредствена заплаха. Ако успееха да стигнат до Рен, или дори само до Западните гори, нищо не можеше да им попречи да влязат право в Арборлон. Нямаше да им се наложи да търсят дори таен вход. Те не се страхуваха от никакви капани. Нямаха нужда от разузнавачи и патрули, за да шпионират врага си. Смоците можеха да открият Елфите, където и да се скриеха те, и да ги унищожат по същия начин, както бяха унищожили Джуджетата преди петдесет години. Рен знаеше историите. Знаеше пред какъв враг се бяха озовали.
Потта покриваше лицето й като влажна маска. Тя бавно въздъхна, махна на другите да приближат и започна да слиза от хълма. Отново се озоваха под закрилата на дърветата и се отправиха към конете, пазени от Елфските ловци, които бяха приближили. Никой нищо не й каза. Нямаше какво да се каже. Рен предвождаше колоната и се стараеше да създава впечатлението, че има нещо наум, макар че нямаше. Тревожеше се, че започва да губи доверието, което бе спечелила при атаката преди три нощи, а то й бе нужно, за да овладее хода на нещата, когато Барсимон Оридио пристигне. В края на краищата аз съм Кралицата на Елфите, казваше си тя. Но дори и една кралица може да претърпи неуспех.
Качиха се на конете и ги подкараха обратно към Елфския лагер. Рен премисли всичко, което се беше случило откакто Коглин се бе появил. Чудеше се между другото какво бе станало със стареца, а и с всички, които се събраха на времето край Рога на пъкъла, за да говорят със сянката на Аланон. Изпита смътно съжаление, че знае толкова малко за техните съдби. Трябваше да ги потърси, да ги открие и да им каже истината за произхода на Шадуините. Имаше усещането, че е много важно да знаят. Струваше й се, че нещо в самата същност на Шадуините ще доведе до тяхното унищожение. Аланон е знаел това, вярваше тя. Но ако е знаел, защо просто не им го бе казал? Тя тръсна глава. Нещата бяха по-сложни, отколкото изглеждаха и това беше естествено. Нима целият смисъл не беше в тази борба?
Стигнаха лагера на челния отряд, разположен няколко мили по на север. Слязоха от конете и подадоха поводите им. Рен се отдалечи от останалите, все още мълчалива. Взе малко храна от една маса, не защото бе гладна, а защото знаеше, че трябва да се храни, и седна сама в единия край на пейка, загледана в дърветата. Все някакъв отговор трябва да се намери, казваше си тя. Упорито мислеше, че са свързани с миналото, че историята се повтаря и човек може да се учи от случилото се. Уроците на Мороуиндъл преминаваха пред очите й. Тя виждаше мъртвите лица и нескончаемите жертви. Бяха отдали толкова много, за да измъкнат Елфите от смъртоносната заплаха. Това не можеше да бъде напразно. Изключено бе да е станало само за да умрат тук, вместо там.
Изведнъж почувства колко много й липсва Гарт. Неговото присъствие й вдъхваше увереност, той умееше да решава всички проблеми. Каквото и да правеха онези тъмни създания, Гарт никога не отстъпваше. Той я водеше със себе си, когато бе малка, а когато порасна, я остави тя да води. Толкова много й липсваше. Сълзи бликнаха от очите й и тя ги избърса и се опита да се овладее. Не трябваше да плаче за него. Беше му обещала.
Стана и отнесе чинията си на масата, като се озърташе за Ъринг Рифт. Реши отново да полети на юг, за да хвърли още един поглед над Смоците. Трябваше да намери начин да ги спре или поне да ги забави. Може би нещо щеше да й хрумне. Надеждата беше малка, но имаше само нея. Как би искала Тайгър Тай да е тук. Той й вдъхваше донякъде същата увереност, каквато на времето Гарт. Но кривокракият Летящ ездач беше отишъл да търси независимите и още не се беше върнал, а да доведе независимите в помощ на Елфите беше по-важно, отколкото да я успокоява.
Тя зърна Рифт и му подсвирна да дойде.
— Тръгваме, за да огледаме Смоците още веднъж — заяви тя, без да отмества поглед от него. Брадясалото му лице помръкна. — Това ми е необходимо. Недей да спориш с мен.
Рифт поклати глава.
— Не съм си го и помислил — промърмори той и добави — Милейди.
Тя го хвана за ръката и го поведе през лагера.
— Няма да се застояваме дълго. Само ще погледнем къде са, съгласен ли си?
Обсидиановите му очи я стрелнаха и пак се извърнаха встрани.
— Съвсем близо са, ето къде. И двамата вече знаем това — той поглади брадата си. — Тук няма никаква тайна. Налага се да ги спрем. А вие изглежда нямате никакъв план, нали?
Тя леко се усмихна.
— Ти пръв ще го узнаеш, ако имам. — Приближаваха поляната, където се намираха Роковете, когато Тиб Арн се втурна към тях, зачервен и задъхан.