Талисманите на Шанара

— Значи смяташ, че можеш да направиш това?

— Години наред съм се учил. Бях принуден да овладявам по този начин собствената си магия и уроците, които получих, не бяха напразни. Магията е мощно оръжие, Пар, но може да се обърне срещу теб. Нужна е дисциплина и познание, за да я ръководиш както трябва. Аз мога да те науча на това.

Нещо в мозъка на Пар натежаваше и очите му се отваряха. Изтощението го обхвана като тъмен облак и не му позволяваше да мисли.

— Струва ми се, че можем да поговорим за това — каза той.

— Можем да поговорим — да. Но също можем да опитаме — целият напрегнат, Ример Дал се беше привел напред. — Магията се овладява с практика; умението да я владееш трябва да се придобие. Магията е вродена, но изисква обучение.

— Обучение ли?

— Мога да ти покажа. Мога да ти покажа какво става вътре в съзнанието ми, как магията действа в самия мен. Мога да ти дам възможност да видиш как аз я спирам и направлявам. После и ти можеш да направиш същото за мен.

Пар вдигна очи.

— Как?

— Можеш да ми дадеш достъп, можеш да ми позволиш да проникна в твоето съзнание. Можеш да ми дадеш възможност да я опозная и да ти предам защитните механизми, от които се нуждаеш. Ние можем да работим заедно.

Той продължи да обяснява внимателно, убедително, но Пар бе престанал да го слуша, съсредоточен върху нещо тревожно, нещо, което не можеше да определи, но чувстваше въпреки всичко. Това упорито ядро в него, което отказваше да повярва на всичко, което Главният преследвач говореше, сега се беше събудило отново и бе затворило съзнанието му като капандура. Той се правеше, че слуша, чуваше някои откъслечни фрази от онова, което говореше другият, и отговаряше автоматично, без да казва нищо.

Какво беше това? Какво ставаше?

След известно време Ример Дал си отиде.

— Помисли върху това, което ти казах — настоя той. — Прецени какво може да се направи.

Беше паднала нощта и в стаята на Пар беше напълно тъмно. Той легна да спи, изтощен кой знае защо, но после се опита да се бори със съня, защото не искаше кошмарите му да се връщат. Втренчи се в тавана, а после през прозорците към небето, което бе ясно и осеяно със звезди. Мислеше си за брат си и за Меча на Шанара. Питаше се какво ли бе направил Кралят на Сребърната река с тях. Мислеше за Дамсон и Падишар, за Уокър и Рен и за всички останали, които се бяха включили в неговата борба. Питаше се за какво ли беше цялата тази борба.

Най-сетне заспа, неусетно се унесе в съня и потъна в успокоителен мрак. Но кошмарът мигновено се появи и той за трети път преживя сблъсъка с Шадуинския призрак. Гърчеше се и се мяташе, опитвайки се да се събуди, а след това остана легнал в мрака, целият потен и задъхан.

Тогава осъзна с вледеняваща сигурност, че става нещо особено страшно.

Виж какво му се случваше. Не можеше да заспи, без да сънува, а сънят бе винаги един и същ. Хранеше се, но постоянно губеше сили. Прекарваше цялото си време в стаята без нищо да върши, а беше непрекъснато уморен. Не можеше да разсъждава ясно. Не можеше да се концентрира. Нещо изсмукваше енергията му.