Талисманите на Шанара

Наближаваше обяд и Ример Дал се върна. Толкова черен, че сякаш поглъщаше всяка светлина наоколо, той се плъзна през вратата като сянка и се появи отново на стола. Попита Пар как се чувства, как е спал, дали храната и водата са достатъчни. Беше любезен, спокоен и изпълнен с желание за разговор, но някак дистанциран, сякаш се страхуваше, че всеки опит за близост може да събуди вече отворени рани. Отново говореше за Шадуините и Федерацията, за това, че Пар греши като ги смесва, за това, че е опасно да смята и едните, и другите за врагове. Отново говори за недоверието си към Друидите, за това, как те манипулират и мамят и че искат да имат цялата власт над магията и само те да я използват. Той напомни на Пар историята на неговия род — как Друидите бяха използвали рода Омсфорд, за да постигнат своите цели и бяха променили завинаги живота им.

— Ти нямаше да страдаш от превратностите на магията на песента-заклинание, ако преди години Друидите не бяха причинили на Уил Омсфорд онова, което му сториха — заяви Ример Дал, както винаги с тих и убедителен глас. — Ти сам можеш да разбереш това, Пар. Всичко, което преживя през последните няколко седмици, се дължи на Друидите и тяхната магия. Кой друг е виновен?

После говори за болестта на Четирите земи и как може по-скоро да се излекува. Тази болест не била причинена от Шадуините. Тя била резултат на небрежността на Расите, които на времето толкова добре я били пазили. Къде били Елфите, когато имало нужда от тях? Нямало ги, защото Федерацията ги прогонила, уплашена от онаследената от тях магия. Къде били Джуджетата, които винаги толкова добре се били грижили за земята? В робство, покорени от Федерацията, за да не заплашват управлението на Южната земя.

Той говори известно време и после най-неочаквано си тръгна, изчезна сред камъка и тишината на крепостта. Пар остана да седи след него без да помръдне, като шепотът на Главния преследвач продължаваше да кънти в главата му — интонацията на гласа му, звученето на думите, подреждането на аргументите. Следобедът отмина и слънцето започна да залязва на запад. Настъпи здрач и вечерята пристигна. Той прие онова, което му се предлагаше от мълчаливия служител, и този път не помисли за опит да избяга. Нахрани се и пи разсеяно, загледан в стената на стаята си, погълнат от мисли.

Настъпи вечерта и Ример Дал отново се появи. Този път Пар го очакваше, както се очаква гръм в дъждовна буря. Чу как се дръпна резето на вратата, видя я да се отваря, и Главния преследвач се промъкна вътре. Обгърнатият в черно наметало силует отиде мълчаливо до стола и седна. Двамата се загледаха един друг без нищо да кажат, като всеки преценяваше другия.

— Какво още не съм ти казал? — попита най-сетне Ример Дал, без да помръдва в сгъстяващия мрак. — На кой въпрос искаш да ти отговоря?