Забавна Библия
- Автор: Таксиль Лео
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забавна Библия». Краткое содержание книги:
На български език книгата се превежда за първи път от последното руско издание.
Но царят пожали Мемфивостея, син на Ионатана, Сауловия син, поради клетвата в името господне, която беше между тях, между Давида и Сауловия син Ионатана.
И царят взе Армона и Мемфивостея, двамата синове на Рицпа, дъщеря на Айя, които тя бе родила на Саула, и петте синове на Мелхола, Саулова дъщеря, които бе родила на Адриела, син на мехолатеца Верзелия, и ги предаде в ръцете на гаваонци, и те ги обесиха (посред бял ден) на планината пред господа. И загинаха всички тия седем души заедно; те бяха погубени в първите дни на жътвата, в началото на ечемичената жътва“ (II Царства, гл. 21, ст. 1–9).
Това място в Библията е затруднявало винаги богословите. Работата е там, че никъде в Сауловото житие не се казва, че той е причинил макар и най-малка вреда на гаваонци. Напротив, Самуил постоянно го засипвал с упреци за великодушието и милосърдието, които той нееднократно проявявал към съседните народи. Ние още не сме забравили, че „пророкът“ обявил Саул за свален тъкмо защото не унищожил докрай няколко племена, живущи в тази страна: амаликитяни, аморейци, идумеяни и др. Освен това самият Саул бил роден в Гива и напълно естествено е щадил съотечествениците си; ако беше изтребил гаваонци, които не изповядвали еврейската вяра, Библията несъмнено би отбелязала в посветените на Саул книги тоя благочестив подвиг.
Предизвиканата толкова неочаквано разправа създава впечатлението, че Давид е търсел някакъв измислен повод, за да се отърве от последните потомци на своя предшественик на трона. Затова пък епизодът е толкова неправдоподобен, че дори и авторът се е забъркал: Саул даде на Адриела от Мехола по-голямата си дъщеря — Мерова, а не Мелхола (I Царства, гл. 18, ст. 19); що се отнася до Мелхола, когато Давид й изменя и се оженва за Авигея и Ахиноама, Саул я дал на Фалтия, син на Лаиш (гл. 25, ст. 44). По-късно Давид си я взема обратно от Фалтия (II Царства, гл. 3, ст. 14–16). Възможно е „свещеният“ автор да е имал тук предвид Мелхола и синовете й, които тя е могла да роди не от Давид, а от другия си мъж. Но трудно е да се допусне един вдъхновяван от бога писател да е загубил памет и да е смесил Фалтий с Адриел от Мехола, мъжа на Мерова.
Що се отнася до глада, който изнурявал страната три години при Давид, веднага трябва да заявим, че по ония места не е имало по-обикновено явление от неурожая. „Свещените“ книги говорят за глад в Палестина много често. Ние още много пъти ще видим периоди на глад в тая печална страна, дето винаги е имало много повече безплоден камънак, отколкото хранителна растителност.
С още по-голямо учудване ще научим, че бог бил казал на Давид, че изпратил тоя глад уж задето преди толкова много време Саул имал лоши намерения към един народ, който не е бил „народ божи“. Трябва да признаем заедно с всички критици, че от многобройните престъпления на Давид това престъпление е просто отвратително. За да бъде оправдано, не може да се приведе ни най-малка проява на страст, нито на заблуда. Чиста подлост е да заповядаш да се обесят без видими причини двама незаконни синове на Саул, които не са претендирали и не са могли да претендират за нищо. И щом сам се е върнал към изоставената от него Мелхола, отвратителна жестокост е било да предаде на гаваонци нейните деца.
Към гнусотата на това престъпление трябва да прибавим и неговото безсмислие: Давид предава седем невинни хора на един малък народец, от който съвсем не е било нужно да се опасява, той — страшният победител на всички врагове.
В тая постъпка, казват критиците (лорд Болингброк, Гюе, Фрере, Волтер), има не само варварство, което би възмутило дори дивака, но и подлост, на която не би бил способен и най-гнусният човек. Към подлостта и жестокостта си обаче Давид прибавя и клетвопрестъпничество, защото той се клел на Саул никога да не лишава от живот никого от наследниците му (I Царства, гл. 24, ст. 22–23). Оправдавайки това клетвопрестъпление, богословите отбелязват, че Давид не е обесил собственоръчно синовете на Рицпа и Мелхола, а ги е предал на гаваонци. Но това оправдание е също така подло, както и самото поведение на Давид, и само още повече усилва жестокостта му и гнусното лицемерие на богословите — ревнители на Библията. Както и да се извърта, в цялата тая благочестива история на „светия помазаник божи“ не можеш намери нищо освен грамади от престъпления, вероломства и гнусотии.
Глава двадесет и втора съдържа една от песните на Давид. В следващата глава има още песни. Тук намираме някои благородни черти у приятелите на Давида: „Ванея, син на храбрия мъж Иодая, от Кавцеил, велик по дела, порази двамата синове на Ариила Моавски: той същият слезе в един ров и уби лъв по снежно време; пак той уби един египтянин, човек виден; египтянинът имаше в ръка копие, а той излезе срещу него с тояга и отне копието от ръката на египтянина и го уби с неговото копие — това именно извърши Иодаевият син Ванея, и беше славен“ (II Царства, гл. 23, ст. 20–22).