Сделката на капитан Ворпатрил

— Вие, бараярците, сте много странни.

— Да — съгласи се Иван Ксав с дълбока въздишка, после, изглежда, реши, че казаното може да се интерпретира като хула срещу родната му планета, и побърза да се поправи: — Не! Или най-малкото не сме толкова странни като джаксънианците. Или сетаганданците. — Добави нещо под нос, което май гласеше: „Трижди проклети галактически мутанти“, но го смотолеви толкова бързо, че Тедж така и не разбра дали е чула правилно. И по-добре.

— Проблемът не е само в Къщата — каза тя, след като мълчанието се проточи неприятно. — Престен държат Ерик и Топаз. Като заложници… или нещо още по-лошо.

— Значи… — В гласа на Иван Ксав се промъкнаха неудобство и несигурност. — Ерик може и да не подлежи на съживяване. А Топаз е… само Бижу, нали? Няма генетична връзка с Шив. Ти така каза.

Тедж се намръщи.

— Татко никога не е правил разлика между нас, децата. Иначе не би ни обърквал имената всеки път когато ни крещи заради някаква беля. — Спомените изплуваха веднага, заедно с интонацията и думите, дори гласът й се смъкна с една октава: — „Ти, Риш, Гъли, Чер, Смарагд… не… Тедж, да, Тедж… престани веднага!“ — Устните й се извиха в усмивка въпреки всичко. — Ако искаш, приеми, че е пастрок на Бижутата, макар че самият той никога не ни е делил, затова и ние не сме се замисляли по въпроса. Той, разбира се, вечно беше зает. Така че може би става въпрос за еднаква липса на внимание, а не за… Въпросът е, че… — Тедж окончателно изгуби посоката на мислите си.

— А майка ти? Тя бърка ли ви имената?

— Баронесата — въздъхна Тедж — никога нищо не бърка. — Замълча, после добави: — Трудно ми е да мисля за Саймън като за твой пастрок.

Иван Ксав размаха ръце.

— Ако бях на пет. Или на петнайсет. Когато Саймън се хвана с маман. Тогава сигурно щеше да е различно. По онова време исках да имам баща. На трийсет обаче можехме да бъдем само познати, най-много приятели, а той да е… съпругът на маман. Един вид. Хм-съпруг. Партньор. Нещо си. — Ново колебание, по-дълго този път. — Ако не броим трийсетте години преди това, когато ме е държал под око. Но пък Саймън Илян държеше всички под око. И не… не правеше разлика. Но Саймън… — Иван Ксав заекна, после продължи: — Даваш ли си сметка, че… не, това не мога да ти го кажа. Нито другото всъщност. Или… не, и това не мога…

Тедж, уморена и ядосана, и не само заради изминалия въздълъг ден, каза троснато:

— Ами спри да дрънкаш тогава и заспивай.

Иван Ксав изхъмка точно като… ами, точно като граф Фалко всъщност.

Легнаха си с гръб един към друг.