През дивия Кюрдистан

— Куче с куче! Ето ти!

При тези думи беят вдигна юмрук и се опита да доближи коня си до моя. Но меликът здраво го хвана за ръката и извика:

— Спри или с теб е свършено!

— С мен ли? — извика великанът смаян. — Защо?

— Този чужд воин не е кюрд, а един ефенди от Европа. Силен е като мечка, и носи със себе си оръжия, на които никой не може да се противопостави. Той е мой гост. Бъди занапред любезен с него и хората му!

Раисът поклати глава.

— Не се страхувам нито от кюрди, нито от европейци. Понеже е твой гост, ще му простя. Но към мен трябва да се отнася с уважение, иначе ще разбере кой е по-силният — той или аз. Продължавам по пътя. Отбих се само за да те поздравя с добре дошъл.

Този човек сигурно беше много по-силен от мен физически, но това беше природна, необучена сила и не можеше да ме сплаши. Затова не отвърнах и дума на неговото «извинение», а и не изпитах някакъв особен респект пред него. Но имах предчувствие, че все някога пак ще се срещнем.

Продължихме прекъснатата езда и скоро стигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали.

Мизерните къщи и колиби на Лисан бяха разположени от двете страни на Саб. Реката тук е много пълноводна. В коритото й са разпръснати множество скални отломъци, които затрудняват придвижването със салове и плуването. Мостът, минаващ над нея, е направен от оплетени сурови пръчки и е закрепен за няколко кола само с големи, тежки камъни. При всяка крачка плетеният мост поддаваше и Рих мина по него доста страхливо. Но все пак всички стигнахме до левия бряг здрави и читави.

Още щом стъпихме на другата страна, отрядът ни беше посрещнат от жени и деца с ликуващи викове. Малкото къщи, които видях, едва ли стигаха за жилища на толкова много хора, затова предположих, че сред присъстващите има и множество обитатели от съседните селища.

Къщата на мелика, пред която трябваше да слезем, се намираше на левия бряг на Саб. Беше направена по кюрдски маниер, но половината от нея се намираше във водата, където хладното и по-силно въздушно течение прогонваше комарите, които по тези места са истинска напаст. Горният етаж на сградата нямаше стени. Състоеше се само от покрив, опрян в четирите си края върху тухлени колони. Това проветриво пространство представляваше официалната зала. След като слязохме от конете и преда дох жребеца си на Халеф, меликът ни въведе там. Вътре имаше множество красиво изплетени рогозки, върху които можехме да се настаним сравнително удобно.

Естествено меликът вече нямаше много време за нас. Бяхме оставени на самите себе си. Но скоро влезе една жена, която носеше голяма, изплетена от лико чиния, пълна с всякакви плодове и разни други неща за ядене. Следваха я две момичета на възраст около десет и тринайсет години. Те носеха в ръце подобни чинии, но по-малки.

Трите срамежливо поздравиха и сложиха храната пред нас. Децата се отдалечиха, но жената остана и ни гледаше стеснително.

— Искаш ли нещо? — попитах аз.

— Да, ходих — отвърна тя. — Искам да знам кой от вас е ефендито от Европа.

— Сигурно са имали предвид мен — гласеше отговорът ми.