През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Разрушаван ли? Много неща ли са унищожени?
— Сигурно.
— Чудесно! Ще копая. Ще намеря крилатия бик. Ще изпратя в Лондон. Йес!
— Нямам нищо против, сър Дейвид.
— Ще помогнете ли? А също и тези несторианци? Ще платя добре, много добре! Уел!
— Не си правете криво сметката.
— В какъв смисъл? Няма ли там крилати бикове?
— С положителност.
— Защо тогава ме влачите из тази проклета страна Кюрдистан без никаква полза?
— Наистина ли правя това? Не тръгнахте ли след мен от хадедихните напълно против волята ми?
— Йес! Имате право. Там беше много скучно. Търсех приключения.
— Ето, че ги преживявате, и то в изобилие. Затова се примирете и не ругайте, иначе ще ви оставя тук и ще загинете. Така че по-късно може да ви открият като крилат бик и да ви изпратят в Лондон.
— Пфу! Лош виц! Много лош! Стига ми толкова. Не искам да слушам повече.
Англичанинът се обърна и даде възможност на бея от Гумри да направи някои забележки. Досега Кадир бей беше мълчал, но дойде и ми каза откровено:
— Ходих, условията, с които се съгласи, не ми харесват.
— Защо?
— За мен са прекалено опасни.
— Не беше възможно да получа по-благоприятни. Ако те бях изоставил на съдбата ти, ние щяхме да се чувстваме по-добре, но ти щеше да си пленник.
— Знам, ефенди, и затова ти благодаря. Ти се държа като верен приятел. Но въпреки всичко нямаше да съм пленник.
— Няма да ти позволят да напуснеш Лисан. Това е всичко.
— Но е достатъчно. Къде ли е Мохамед Емин сега?
— Надявах се, че е отишъл в Гумри.
— Какво ще прави там?
— Шейхът ще доведе твоите воини, за да ни освободят.
— Исках да го чуя от теб. Значи ще има ожесточена битка, а ти смяташ, че меликът ще се отнася с нас като с гости?
— Да, вярвам.
— С вас да, но не и с мен!
— Тогава той няма да удържи на думата си и ще правим каквото искаме.
— Трябва да признаеш, че не ми прави чест да стоя в Лисан със скръстени ръце, докато моите хора проливат кръвта си за мен. Да беше убил мелика. Несторианците бяха толкова уплашени, че можехме да избягаме, без да получим от тях дори и един куршум.
— Въпрос на мнение — отвърнах аз натъртено. — Няма да спорим. Дадох дума на мелика и ще я спазвам, докато и той държи на своята.
Беят трябваше да се задоволи с този отговор. Привършихме вечерята си и легнахме да спим на рогозките, като преди това определихме реда на постовете. Напълно се доверявах на мелика поне за настоящия ден, но предпазливостта не беше излишна, така че един от нас винаги трябваше зорко да бди.
Нощта мина без произшествия, а на сутринта отново получихме едно агне, което беше приготвено по същия начин като предишната вечер. После дойде меликът, за да ни каже, че потегляме. Няколко групи халдейци бяха тръгнали още през нощта, затова ескортът ни не бе така многоброен, както предния ден.
Спуснахме се по склона на планината към долината на Саб, която в тази си част беше доста широка. Нямаше обработени ниви. В близост до някое самотно селце можеше да се види тук-там засят ечемик. Почвата по тези места е изключително плодородна, но вечната несигурност отнема желанието на жителите да произвеждат реколта за своите врагове.
Затова пък минахме покрай великолепни дъбови и орехови гори, които вирееха тук с такава сила и свежест, каквато обикновено липсва по други места.
Имахме авангард и ариергард, а основният отряд ни охраняваше. От дясната ми страна яздеше Кадир бей, а от лявата — меликът. Той говореше съвсем малко. Стоеше до нас само заради бея, който представляваше скъпоценна плячка, и затова не искаше да го изпусне от погледа си.
До Лисан имахме най-много още половин час път, когато срещу нас се зададе мъж, чиято осанка веднага правеше впечатление. Беше груб и едър, а и конят му бе едно от най-силните животни, което бях виждал из тези страни. Облечен беше с памучни панталони и жакет от същия плат. Вместо тюрбан или шапка на главата си носеше кърпа, а оръжието му бе една стара пушка и не произхождаше от Ориента. Зад него на почетно разстояние яздеха двама мъже, които, изглежда, бяха негови слуги. Той мина покрай авангарда и спря при мелика.
— Сабахл кер! (Добро утро!) — поздрави гръмогласно.
— Сабахл кер! — отвърна му меликът.
— Твоите пратеници — продължи новодошлият — ми казаха, че сте извоювали голяма победа.
— Катера Ходех (Слава Богу), така е!
— Къде са пленниците?
Меликът посочи към нас, а човекът ни измери с мрачен поглед. После попита:
— Кой е беят на Гумри?
— Този.