Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Ония във форта го знаят.
— С какво право Роуч държи пленен младия дакота? Съобщил ли е изобщо на някое по-високо място за това?
— Полковник Джекмън докладва, че е интернирал Токай-ихто до второ разпореждане. Хари Токай-ихто беше вожд и парламентьор, ала той разкъса договорите, върху които дакотски вождове бяха поставили своя тотем за преотстъпване на дакотска земя. Те искаха да го изправят пред съда на дългите ножове. Там смятаха да го обвинят, че още преди това е извършил предателство спрямо тях като техен съгледвач, че е избягал и се е върнал в своята племенна група, че е избил мъже от военната част във форта край Ниобрара, както и Хенри Хенри, и че е унищожил кервана с мунициите, че е бил бунтар и убиец из засада. Полковник Джекмън беше предложил да го осъдят и да го обесят.
— И защо не го направиха?
— Джекмън и досега още не е получил отговор на своя доклад, затова Роуч казва, че дакотският вожд просто е мъртъв, за да може да действува с него, както си иска.
— Но младият дакота е жив! Нима действително никой не е писал или докладвал за това?
— Никой. Токай-ихто дълго време заплашваше форта и изби много мъже. Останалите го мразят и смятат, че заслужава всякакви мъки, докато умре от бавна смърт. Те смятат, че няма смисъл повече да го измъкнат оттам. Пък и никой не е упълномощен да пише или да докладва освен капитан Роуч. Той обаче няма да го стори и може би именно той най-много от всички се страхува и мрази Токай-ихто.
— Ако аз сега отида там, ще мога ли да разпитам пленника какво знае за смъртта на Хенри?
— О, не, не. Капитан Роуч няма да ви разреши в никакъв, случай да разговаряте с пленника.
— И какво ще стане сега?
— Дакота ще умре.
— Цинично убийство. Ние трябва да предотвратим това, Браун! Вие какво мислите? Тогава беше война. Хари Токай-ихто се бореше за своя народ. Ние не можем да го съдим за това! Той не е престъпник!
— Напълно споделям вашето мнение, Морис. Но е напълно безполезно да предприемаме каквото и да било. Хари не се намира в ръцете на правосъдието, а на своите смъртни врагове. Щом ние предприемем нещо, само ще ускорим смъртта му с това.
— Аз разсъждавам другояче! Дори и нищо да не мога да направя за дакота, които бяха мои приятели и в чиито шатри често и дълго съм гостувал, аз искам поне да издигна гласа си в този случай, та ако се наложи, дори да стигна и до Вашингтон. Джекмън още не е получил отговор на своя доклад. Все още има време!
Браун и Тобиас погледнаха изненадано към художника.
— Вие сте мечтател, Морис — рече Браун, — ала аз не бих желал да ви попреча да се подчините на повелята на съвестта си. Аз исках да намеря Хенри. Той е мъртъв; сега вече съм сигурен в това. Вие искате да спасите човека, който го е убил; това е повече от смайващия резултат от нашия разговор. Вие сте мечтател, Морис… бих желал и аз да можех да мечтая — за нещо друго вместо за железопътни линии и виадукти и срокове за изпълнение…
— Липсват ви хора за това.
— Един човек, поне един човек!
— Който да ви бъде верен… Браун махна с ръка.
— Да ми бъде верен! Може би имате пред вид Хенри? Вярно е, аз дойдох чак дотук, за да разбера къде и как е свършил той. Къде и как е свършил той физически, защото понякога си мислех, че тялото му е обладано от някакъв млад, свеж дух. Аз отдавна знаех, че той… — Браун млъкна. — Хенри беше станал един малък негодник, интригант — добави той тихо. — Само че беше по-малко сръчен от този капитан Роуч и твърде много пиеше. Онова, което аз още обичам, е само един спомен, кръстен с името Хенри. Аз съм един самотник.
Морис не отвърна нищо, само наля чаша уиски на Джо Браун.
— Аз отивам отново да работя. — Инженерът смени тона. — Сега се строи северната железопътна линия — Нордърн Пасифик. Утре ще напусна тези дървени бараки, които водят сега спокойно безгранично съществуване, и ще вървя там, където вятърът все още вее силно.
— Аз пък ще започна да водя борба за един човек! — рече тихо като на себе си Морис. — И макар оръжие да са ми само моят слаб глас и една писалка, и макар да става дума за един млад дакота, който се е научил да ни мрази и който е убил мнозина от нас! Когато той беше още момче, аз се срещнах с него в шатрата на баща му. Това бяха благородни хора…
ПЛЕННИКЪТ
Коледа и Слънцестоянието отдавна бяха отминали. Дните станаха отново по-дълги от нощите, но студът, който започна доста късно с пълна сила, продължаваше и жителите на суровата прерия очакваха нови силни снеговалежи. Малката станция с блокхаусите край Ниобрара лежеше самотна и изоставена. На наблюдателната кула стоеше на пост Пит, облечен целият в кожа. Той гледаше без особено внимание над хълмистата степообразна местност, над пясъка и ниската трева, над леко течащата река и над подядените от пролетните и есенните води брегове, навътре във вихрушката от снежни кристали и носещи се пясъци. Спомни си деня, когато бе пристигнал на кон за първи път в тази предна станция сред прерията. И тогава според календара беше вече ранна пролет, но и тогава все още бушуваха виелици. Пит си каза сам на себе си, че както през изтеклата година, прекарана във форт Рандал край Мисури, така и в този малък форт край Ниобрара той беше преживял повече лошо, отколкото добро. Беше решил да напусне колкото се може по-скоро службата си и да се прехвърли в агенцията на новия дакотски резерват. Може? би там един малък човек щеше да намери по-добро препитание. Червената лисица, опитен прериен ловец и мошеник, беше дал надежда в това отношение на чипоносия прериен ездач.