Пътят на кралете (том II)

Сияйните рицари забавиха ход, преминаха в тръс, а после в раван. Войниците около Далинар притихнаха. Водещите Сияйни рицари спряха неподвижно в редица. Изведнъж от небето започнаха да кацат други. Те докосваха земята със звука на пропукваща се скала, от тях излизаха облачета Светлина на Бурята. Всичките сияеха в синьо.

Скоро в равнината имаше около триста Сияйни. Започнаха да призовават Остриетата си. Оръжията се появяваха в ръцете им като мъгла, която приема форма и се сгъстява. Всичко ставаше в мълчание. Наличниците им бяха свалени.

— Ако препускането без Мечове бе добър знак — прошепна един от мъжете до Далинар — какво ли означава това?

У Далинар започна да се надига подозрение, страхът, че може би знае какво ще му покаже това видение. Съгледвачът, най-накрая уплашен, обърна коня си и пое в галоп към крепостта с крясъци да му отворят вратата. Сякаш малко дърво и камък щяха да са защита срещу стотици Броненосци. Един човек с Броня и Меч бе почти цяла армия, като оставим настрана странните сили, притежавани от тези хора.

Войниците отвориха вратичката за разузнавача. Далинар изведнъж реши и се затича към отвора. Зад него, офицерът си проправяше път, за да достигне бойницата.

Далинар достигна отворената врата и се шмугна през нея, точно когато разузнавачът влиташе в двора. Хората в ужас викаха след Далинар. Той не им обърна внимание и се затича по откритото поле. Широката права стена се простря над него, като път към самото слънце. Сияйните рицари все още бяха далеч, макар и да бяха спрели на една стрела разстояние. Омаян от красивите фигури, Далинар се забави и спря на около сто стъпки от тях.

Един от рицарите излезе крачка пред останалите; бляскавото му наметало бе оцветено в наситено синьо. Мечът му от нагъната стомана имаше сложни гравюри около центъра. За момент го задържа в посока към укреплението.

След това го заби право с острието в каменната равнина. Далинар примигна. Броненосецът свали шлема си и се видя красива глава с руса коса и бледа кожа, светла като на човек от Шиновар. Той хвърли шлема на земята до меча си. Шлемът се търкулна леко, докато рицарят сви юмруци, с отпуснати покрай тялото ръце. Отвори широко длани и ръкавиците паднаха на скалистата земя.

Обърна се, а Бронята падаше от тялото му — нагръдникът падна, покритията за краката се плъзнаха. Отдолу носеше измачкана синя униформа. Изу приличните си на ботуши сабатони и продължи да се отдалечава, а Бронята и Мечът му — най-големите съкровища, които можеше да притежава човек — стояха хвърлени на земята и изоставени като боклук.

Другите започнаха да правят същото. Стотици мъже и жени забиваха Остриетата в камъка и сваляха Броните си. Звукът на удрящия се в камъните метал заприлича на дъжд. После на буря.

Далинар се усети как тича напред. Вратата зад него се открехна и някои любопитни войници напуснаха крепостта. Далинар достигна Мечовете. Стърчаха от скалата като блестящи сребърни дървета, цяла гора от оръжия. Светеха меко в мрака по начин, по който неговият Меч не бе светил никога, но щом се втурна към тях, светлината започна да избледнява.