Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Нашият път водеше към станцията, разположена в покрайнините на града, недалеч от селото, където доскоро живееше загубилия паметта си Стил. Макар че неговото можеше ли да се нарече живот? В това състояние той по-скоро съществуваше… Стига, за какво ми беше да мисля за миналото? Надявам се, че сега той отново ще се върне при нас, ставайки пак онзи младеж, с който учихме през първата година в Академията.
Станцията представляваше едноетажна сграда, съвместяваща в себе си конюшня, работилница за обслужване на каретите и малка чакалня. Пред сградата вече ни чакаше каретата, която трябваше да ни отведе до Лайминг — луксозна и позлатена, напомняща на малък подвижен дворец. Във всеки случай поне орнаментите й бяха не по-малко, а и отвътре не липсваха удобства — имаше дори тоалетна. Можех само да съчувствам на четирите доста крехки на вид кончета, на които им предстоеше да теглят цялата тази конструкция, че и с нас вътре.
— Между другото, доколкото знам, тези карети са шестместни — спомних си аз. — Интересно кой ли ще пътува с нас?
— Никой — подхвърли Велхеор. — Купих всички места.
— Това е скъпо удоволствие! Местата в луксозните карети съвсем не са евтини, дори по стандартите на Високите домове.
— Дреболия — вампирът вдигна рамене. — Само да поискам, мога да купя половината Империя и пак няма да се разоря. Дълголетието си има своите предимства, за трийсет века доста нещо може да се спести. Между другото, за да не ни пречи никой, отказах допълнителните услуги.
Преглътнах:
— Как така отказа? Аз с удоволствие бих хапнал…
Полезната гадост, с която ме нахрани Мелисия, само бе засилила апетита ми, а след тръгването й нямах време да ям.
— Твърде късно. Трябва да тръгваме.
От станцията надникна мъж във виолетов плащ:
— Дойдохте ли? Ако сте готови, можем да тръгваме.
Отворих уста да кажа, че с удоволствие бих отскочил до най-близкия магазин за храна, но вампирът ме изпревари:
— Да, готови сме.
— Но…
— Тръгваме.
Вампирът безцеремонно ме натика в каретата, размени няколко думи с кочияша и влезе след мен. Вътре всичко се оказа още по-скъпо и луксозно, отколкото отвън. Пообиколих наоколо и бързо намерих неголям бар с очевидно скъпи напитки, но нямаше и намек за храна.
— Ох — въздъхнах аз, прекарвайки ръка по стомаха. — Така ми се яде… Велхеор, по пътя към Лайминг има ли някакви ханове?
— Разбира се — увери ме вампирът. — Само че ние няма да спираме в тях, нямаме време за губене.
Каретата тръгна, но ние вътре почти не усетихме — магическото поле правеше пътуването максимално комфортно, спасявайки ни от друсането и чаткането на копитата.
— Е, тогава ще поспя — въздъхнах аз.
— А аз не искам да спя — бодро заяви Велхеор.
— Какво общо имам с това? — прозях се сладко.
— Ти ще ме забавляваш, за да не скучая — ухили се вампирът.
— Не, благодаря, все пак предпочитам да поспя.
Легнах на седалката и затворих очи. Беше толкова голяма, че дори не се наложи да свивам крака, за да се събера. Възглавничките също бяха достатъчно, така че можех да спя с удоволствие през целия път. И разбира се, изобщо нямах намерение да забавлявам Велхеор…
— Добре, спи — смили се вампирът. — Но имай предвид, че когато ми стане скучно, аз пея.
Честно казано, помислих, че се шегува. Но не. Едва започнах да потъвам в сладък сън, когато високият и удивително чист глас на вампира гръмна из цялата карета, пеейки добре позната ми песен:
Подскочих от изненада и отлепяйки с усилие очи, се заслушах в текста на песента от другия свят. Явно Велхеор беше попаднал на някоя от записаните от мен музикалки. Вампирът пееше много по-добре от мен — всъщност би било грях да не се научи да пее прилично за няколкото хиляди години живот.
— Хубава песен — резюмира вампирът, след като изпя и последната нота. — Браво на теб.
— Е, това не е съвсем моя песен — смутих се аз.
— Знам. Браво за това, че си се възползвал от връзката си с другите светове и си взел от тях нещо наистина красиво. Това е много важно.
Убийствената сериозност на Велхеор ме шашна. Не можех да разбера присмива ли ми се или говори искрено.
— Искаш ли да ти изпея нещо ново? — предложих аз, разбирайки, че така или иначе няма да мога да поспя нормално. — Чух я съвсем наскоро.
— Давай! — с неподправен интерес помоли вампирът.
Изглежда, че най-накрая намерих нещо общо между нас — Велхеор също обичаше музиката. Без много да се колебая, аз реших да изпея песен с най-подходяща за моя спътник тематика. Оставаше да се надявам, че вампирът няма толкова чувствителни уши, колкото горските жители — втори подобен удар гордостта ми нямаше да понесе.
3
Откъс от песента „Вампир“ на групата Ария. — Б.а.