Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Приближи още и плъзна другата си ръка по талията й. Дланта му изсъска по копринената материя на роклята. Докосна с устни голата й шия, после пак и пак. Зарови лице в косата й и пое дълбоко уханието й. Издиша тежко и дъхът му погали шията й. Тя потрепери. Това допълнително го окуражи. Плъзна ръка над рамото й и я спусна бавно към гърдите й. Диамантената й огърлица погъделичка ръката му, докато я плъзна надолу в деколтето й. Притисна се в нея и изпъшка от удоволствие в ухото й, когато подутината в панталоните му се отри приятно в задните й части…
В следващия момент Терез се отскубна от ръцете му, извъртя се рязко и го зашлеви през лицето. Шамарът изплющя по бузата на Джизал и едното му ухо писна.
— Ти, противно копеле! — изкрещя тя в лицето му и от изкривената й от злоба уста полетяха пръски слюнка. — Ти, син на долна курва! Как смееш да ме докосваш? Ладисла може и да беше пълен кретен, но поне кръвта му беше синя!
Джизал я зяпна с широко отворена уста, притиснал с ръка пламналата си буза. Беше замръзнал от изненада. Протегна неловко ръка към нея.
— Но аз… уф!
Коляното на Терез се заби в чатала му с безмилостна прецизност. Ударът изкара въздуха му, накара го да се олюлее за момент, преди да му подейства като ковашки чук върху къща от карти за игра. Зашеметен от специфичната агонизираща болка, която само удар в топките можеше да предизвика, той се срина на килима и изпъшка. От това, че се бе оказал прав за Терез, не му стана по-леко.
Кралицата наистина беше пламенна и страстна жена.
Бликналите от очите на Джизал сълзи не бяха само от болка, нито от изненада, нито дори от разочарование, дължаха се предимно на обзелия го, задълбочаващ се с всяка секунда ужас. Беше преценил напълно погрешно Терез. Беше се усмихвала на тълпата, а сега, останала насаме с него, ясно му даде да разбере колко точно ненавиждаше и него, и всичко, което той олицетворяваше. Фактът, че наистина беше копеле, не подлежеше на промяна. И сега, по всичко личеше, че щеше да прекара първата си брачна нощ на пода на кралската спалня. Кралицата беше изчезнала от поглед, а завесите на леглото бяха плътно притворени.
Седмият ден
Диваците от отвъд Крина бяха дошли през нощта. Бяха се промъкнали в тъмното. Намерили удобно място, изкачиха се на стената и убиха часовите. После спуснаха стълба и успяха да прехвърлят в укреплението цяла тълпа от своите, преди да бъдат усетени. Крясъците събудиха Кучето, не че беше заспал кой знае колко дълбоко, и той се хвърли сляпо в тъмнината, оплетен в одеялото си. Врагове в укреплението, тичащи мъже, прелитащи сенки в мрака, крясъци, паника и пълен хаос. Навсякъде имаше биещи се, на оскъдната светлина на звездите, под светлината на някоя факла или в пълен мрак. Размахваха се остриета без ясна мисъл и посока, препъващи се крака газеха в догарящите огньове и вдигаха фонтани от ярки искри.
Накрая успяха да ги отблъснат. Заградиха ги и ги притиснаха до стената, където ги изклаха до крак. Последните трима хвърлиха оръжие, но, уви, груба грешка от тяхна страна. Много мъже се бяха върнали при пръстта през тези седем дни. С всеки следващ залез гробовете ставаха все повече. Дори и в началото сред момчетата да беше имало склонни на милост, а това не беше много вероятно, сега вече такива нямаше. Дау Черния лично се погрижи последните трима да бъдат провесени на стената, където Бетод и останалите да ги видят. Провеси ги още преди зазоряване, докато небето бе стоманеносиво и първата бледа светлина плъзваше от изток. После ги заля с масло и ги запали. Един по един. За да знаят другите какво ги чака, като дойде техният ред.
Кучето не обичаше да гледа как горят хора. Не обичаше да чува писъците им и цвърченето на телата им. Не се усмихна, когато носът му се напълни с отвратителната сладникава миризма на изгоряло месо. Но дори и не помисли да го спре. Имаше си време за половинчати мерки, и сега не беше такова. По време на война милост и слабост са едно и също нещо, а за добро поведение никой не дава награди. Беше го научил от Бетод, много отдавна. Може би сега диваците щяха добре да се замислят, преди пак да решат да дойдат през нощта и да прецакат закуската на всички.
Освен това щеше да се отрази добре на момчетата му, да влее малко желязо в нервите им. Някои вече бяха доста неспокойни. Преди две вечери няколко от момчетата се бяха опитали да се измъкнат. Спуснали се в тъмното по стената и опитали да минат незабелязани през долината. Сега главите им стояха набучени на копия пред рова на Бетод. Една дузина безформени буци с развети от вятъра коси. От стената не се виждаха лица, но човек някак оставаше с усещането, че израженията им са силно разгневени или дълбоко посърнали. Все едно виняха Кучето, че ги беше довел тук. Сякаш упрекът в очите на живите не му беше достатъчен.