Последният довод на кралете [bg]

Седем дни от първата атака на шанка. Седем дни, а имаше чувството, че са минали седем месеца. Логън не смяташе, че имаше мускул по тялото му, който да не го болеше от изтощение. Беше покрит с десетки синини, стотици драскотини и сигурно хиляди ожулвания и следи от ударено. Дългата порезна рана на бедрото му беше превързана, ребрата му също — благодарение на един здрав шут, който беше отнесъл — на няколко места по скалпа си имаше корички с прилични размери, рамото, в което го бяха ударили с щит, сега беше напълно вдървено, а кокалчетата на едната му ръка бяха целите ожулени и подути, последствие от силен замах, пропуснал главата на един дивак, но намерил стената. Цялото му тяло беше кълбо от множество различни болки.

И останалите момчета не падаха по-долу. Сигурно в цялото укрепление нямаше човек без никакво нараняване. Дори дъщерята на Крамок, ненадейно как, се беше сдобила с голяма драскотина. Онзи ден един от хората на Тръпката беше загубил пръст. Кутрето на лявата ръка. Сега седеше и с изкривени от болка устни, гледаше втренчено превързаната си с мръсен парцал ръка.

Последователно сви и отпусна няколко пъти останалите пръсти и погледна към Логън.

— Направо изгаря, нали?

Може би трябваше да му дожалее за него, помисли си Логън. Спомни си болката, но най-вече — разочарованието. Направо не можеше да повярва, че пръстът е загубен завинаги. Но сега нямаше сили за съжаление към когото и да било, освен към себе си.

— Така е — изръмжа той.

— И все едно още си е на ръката.

— Ъхъ.

— Изчезва ли някога това чувство?

— След време.

— След колко време?

— Повече, отколкото ни остава.

— Хъ — кимна замислено мъжът.

Седем дни и сякаш дори на студения камък и мокрото дърво им беше дошло до гуша. Новият парапет се рушеше. Постегнаха го, колкото добре успяха в бързината, но той пак се рушеше. Портата беше накълцана и подгизнала от вода. Все още беше подпряна с огромни камъни отвътре, но вече цялата прозираше от многото дупки. Един здрав удар и щеше да се срине. Всъщност в това състояние и на Логън му трябваше точно толкова, един здрав удар.

Той надигна манерката си и отпи глътка от киселата вода. Вече бяха стигнали до дъното на каците. Храната също беше на привършване, всичко беше на привършване. В частност надеждите. Тях почти напълно ги бяха свършили.

— Още съм жив — прошепна, но в гласа му имаше малко радост. По-малко от всеки друг път. Цивилизацията определено не му беше по вкуса, но в този момент определено би предпочел едно меко легло, едно странно място за пикаене и няколко кльощави кретени, които да го гледат отвисоко. Тъкмо си задаваше за стотен път въпроса защо се беше върнал в Севера, когато чу зад себе си гласа на Крамок-и-Файл.