Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— И какво говорят?

— Тя не се меси, само той ги говори едни… Бил си особняк. Та кой от мас не е особняк, а? — Мери се засмя весело. — Сигурно си търси сюжет за нов разказ. Виж, той е голям особняк.

Вик познаваше Мери достатъчно добре, за да му стане ясно, че е по-разтревожена, отколкото показва.

— Та какво по-точно казва Дон?

— Ами… Не си реагирал нормално. Мога да си представя какво му е наприказвал Ралф Гоздън. Налял е масло в огъня. Та Дон казва само, че трябва да бъдеш държан под око и че си много тайнствен. — Мери прошепна последната дума, като се усмихваше. — Отвърнах му, че всички ние сме имали възможност да те държим под око през последните девет-десет години, както и че си един от най-милите, най-прекрасните и най-потайнствените мъже на света.

— Мисис Мелър, мога ли да ви поканя на танц? — запита Вик. — Дали съпругът ви няма да възрази?

— Боже мой, Вик! Не мога да повярвам!

Той отнесе купичките от сладоледа до най-близката маса и двамата с Мери се понесоха по дансинга под звуците на валса. Любимият му танц. Танцуваше го много добре. Мелинда го видя и застина от изумление. Хорас и Ивлин също го гледаха. Вик заситни стъпките, за да не изглежда оглупял от прилива на веселост, който го изпълваше целия, сякаш дълго потискано желание най-сетне бе избликнало. Би могъл да литне с Мери, ако останалите двойки не задръстваха пространството наоколо им.

— Та ти си бил чудесен танцьор! — възкликна Мери. — Защо си се спотайвал толкова време, а?

Вик и не мислеше да отговаря.

Дълго след валса усещаше гъделичкаща го възбуда като след голяма победа. И когато Мелинда завърши поредния танц, той приближи, поклони се и запита:

— Може ли, Мелинда?

Тя почти успя да прикрие удивлението си, като затвори очи и извърна глава.

— Толкова съм уморена, скъпи.

А на връщане го запита:

— Какво те накара да танцуваш тая вечер?

Той съумя да избегне прекия отговор и така й попречи да го вземе на подбив.

— Казах си, че с непоследователност мога да смая народа не по-зле, отколкото с особнячество. Всички знаят, че не танцувам.

Мелинда нямаше настроение за нощно къпане, но много любезно отклони поканата на Ивлин и Фил.

— Беше направо очарователна — каза й Вик, като се прибраха вкъщи.

— Налага се да оправям кашите, които си забъркал. Не ми беше леко тази вечер.

Вик неволно сви рамене, едва се усмихна, но не каза нищо. И тоя път Мелинда бе прекарала не по-зле, отколкото когато преминаваше всяка граница, флиртуваше, напиваше се или вършеше разни щуротии, което съвсем не допринасяше за доброто им име.

Като си легна, в съзнанието му се заредиха миговете на дансинга с Мери Мелър, навъсеното лице на Дон Уилсън, хората, които шушукаха. Само няколко души вярваха, че наистина е убил Малкълм Макрей — тия, които най-слабо го познаваха. Точно това се бе опитала да му каже Мери. И тя, ако не го познаваше толкова добре, колкото поне си мислеше, би се усъмнила в него. Оная вечер едва ли не му го каза: „Ще търпиш, ще търпиш, пък някой ден ще ти дойде до гуша. Е, чак скандал няма да вдигнеш, но поне ще си кажеш какво мислиш.“ Помнеше точно думите й, помнеше, че се бе усмихнал на безобидността им. Да, през всичките тия години той бе играл ролята на спокоен и безразличен съпруг. Умишлено бе прикривал чувствата си, макар през месеците на първата й изневяра да бе преживял нещо като шок, но бе съумял да го спотаи. Ето това смайваше хората. Беше изписано на лицата им, дори на лицето на Хорас. Не реагира с нормалната за такива случаи ревност, но все пак трябва нанякъде да избие — така мислеха хората. Ето защо се приемаше за съвсем естествено, че е убил един от любовниците на Мелинда. Това беше по за вярване, отколкото че е търпял четири години, без дума да продума и без пръста си да помръдне. Човешко беше да избухнеш накрая. Така го разбираха хората. Никой на тоя свят не можеше да докаже, че той е убил Макрей, но и никой не можеше да докаже, че не го е убил.