Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
През последвалите дни и седмици кралят беше непроницаем. Обикновено сутрин ловуваше, после прекарваше много време със съпругата си — смъртната опасност, през която беше преминала, ги беше сближила. Конетабълът имаше много работа, но с нищо не издаваше какво става — нито с поглед, нито с намек. Единствено духовникът от Фериерес се усмихваше доволно, когато никой не го наблюдаваше, сякаш някакви изгубени надежди се бяха възродили през тези дни.
А когато пукна пролетта и по ливадите и горските поляни нацъфтяха цветя, в Карказия започнаха да се събират Конниците на Валедо.
Те бяха най-добрите ездачи на света, с най-хубавите коне, и бяха въоръжени като за война. Дните минаваха, а Конниците продължаваха да прииждат. Тогава и за най-несъобразителните царедворци в Карказия стана ясно накъде вървят работите.
Лъх на неверие и ликуване премина над града и крепостта, а войниците не спираха да прииждат, отряд след отряд. Мъже и жени, които от години, ако не и цял живот, занемаряваха задълженията си към бога, сега започнаха да се появяват на службите в древния храм на Карказия, построен още в онези далечни времена, когато Еспераня бе владяла целия полуостров, а не само северните му земи.
На тези служби, често водени от негово преподобие Жеро от Фериерес, неизменно присъстваха кралят на Валедо и неговата кралица, която вече се беше съвзела достатъчно след боледуването. Сутрин и вечер те коленичеха един до друг в молитва, стиснали в ръце слънчевия диск на бога.
Столетия наред блестящите, приказно богати халифи на Ал-Расан бяха нахлували на север с победоносните си армии, неудържими като морето, за да мачкат и поробват джадитите, които се свиваха в покрайнините на огромните, някога техни земи. Година след година, от незапомнени времена.
Последният халиф в Силвенес, слаб и безволев човек, играчка в ръцете на други, беше убит преди шестнадесет години. И сега вече нямаше халифи.
Време беше помитащата всичко вълна да се върне назад в името на единствения истински и всемогъщ бог.
Елиане бет Данел, съпруга и майка на лекари, беше свикнала непознати да я заговарят на улицата. В града я познаваха, съпругът й и дъщеря й имаха много пациенти във Фезана. Някои искаха да й благодарят, други имаха нужда от бърз или по-евтин преглед. Елиане се беше научила бързо да се оправя и с едните, и с другите.
Жената, която я спря тази сутрин на пазара, не беше от никоя от двете категории. По-късно Елиане си спомни, че за пръв път в живота си е разговаряла с проститутка.
— Госпожо, мога ли да ви отнема минутка? — попита жената, без да излиза от сянката. Попита много по-любезно, отколкото ашаритите се обръщаха към киндатите.
Елиане беше твърде изненадана, за да откаже. Само кимна и последва жената — всъщност съвсем младо момиче. Наблизо имаше тясна пресечка. Елиане беше минавала оттук два пъти седмично от години, без да я забележи. Миришеше на гнило и имаше някакви животни, които тя взе за дребни котки. Елиане сбърчи нос и каза строго:
— Надявам се, че не работиш тук.
— Случвало се е, преди да ни изгонят извън града — безгрижно заяви момичето. — Наистина вони. Но няма да ви задържам дълго.
— И аз няма да стоя дълго. С какво мога да ти помогна?
— С нищо. Дъщеря ви обаче много пъти ни е помагала. Точно затова съм тук.
Елиане обичаше да е наясно с нещата.
— Дъщеря ми ви е лекувала, това ли искаш да кажеш?
— Да. И беше добра към нас. Почти приятелка, ако това не ви обижда.
В думите прозвуча предизвикателство, което, кой знае защо, трогна Елиане.
— Не ме обижда — каза тя. — Джехане умее да си подбира приятелите.
Това изненада момичето. Очите на Елиане бяха посвикнали с полумрака и сега се виждаше ясно, че младата жена, с която разговаря, е дребна и крехка, не повече от петнайсет-шестнайсет годишна, загърната с окъсан шал върху късата избеляла туника. Твърде оскъдно облекло за толкова студен и ветровит ден.
— Исках да ви кажа, че се задават неприятности — продължи момичето. — Неприятности за киндатите.
Елиане усети как сърцето й се вледенява.
— Какво имаш предвид? — попита тя и неволно погледна през рамо към осветената от слънцето улица, по която се движеха хора и може би чуваха разговора им.
— Ние чуваме най-различни неща. От мъжете, които ни посещават. По стените са окачени някакви мръсни стихчета. Разобличения, както ги наричат. Нещо за киндатите и Деня на рова. Нуная смята, че се готви нещо. Може би комендантът е получил някакви заповеди.