Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Кралят и кралицата на Руенда и придворните им — онези, които бяха оцелели — вече си бяха заминали посред нощ, още след боя в залата. Бяха се измъкнали гузно като конекрадци, както отбеляза един от придворните на Рамиро, макар по-практичните да признаваха, че животът им на валедийска земя действително е бил застрашен. Ала повечето бяха готови да преследват групата от Руенда в мига, в който научиха за бягството. Конетабълът обаче не даде такава заповед, а кралят все още не излизаше от стаята на жена си.
Хората, които се грижеха за нея, твърдяха, че състоянието й видимо се е подобрило и има всички изгледи кралицата да оцелее. Тъкмо тогава се разбра, че стрелата е била отровна.
Кралят излезе от стаята на жена си чак на третия ден — всичките си съвещания провеждаше в съседната малка стаичка. Подобно поведение се възприемаше единодушно от приближените му като проява на малодушие, недостойно за един мъж. Време беше някой да нареди преследването на бегълците да започне преди да са се скрили в някое от укрепленията си. Мнозина бяха убедени, че коварната стрела е пратена от ръката на някой от тях, а в Еспераня жаждата за отмъщение пламваше бързо.
Покрай всичко останало се разбра — как и откъде, остана тайна — че крал Санчес е имал наглостта да напише писмо, в което предявявал права над Фезана и настоявал тя да му плаща данък. Писмото явно още не беше пратено — все пак зимата едва беше свършила, — но в дните след заминаването на гостите от Руенда цяла Карказия говореше само за това. Град Фезана плащаше париас на Валедо и нямаше човек в крепостта, който да не оценява това искане като нечувана наглост.
Някои от по-наблюдателните не пропуснаха да отбележат и факта, че самият крал Санчес, който беше сред най-добрите стрелци в трите кралства, през двата дни преди лова със соколи е бил подозрително неточен. Възможно ли беше да се е прикривал по този начин — един вид предпазна мярка, ако някой забележи откъде иде смъртоносната стрела?
А ако стрелата беше предназначена за брат му? Най-циничните си мислеха, че това няма да е първият случай, когато синовете на Санчо Дебелия се избиват, но никой не посмя да изрече тази мисъл на глас.
Безвременната смърт на Раймундо, най-големия син, щеше да се помни още дълго. Никой от придворните, които този ден се събраха в мрачно мълчание, не беше забравил думите на младия Родриго Белмонте, конетабъла на Раймундо, слисали и изумили всички присъстващи.
Сега сер Родриго беше далеч, в изгнание при неверниците. Благородната му съпруга и двамата му синове бяха поканени в свитата на Валедо, но Миранда Белмонте отклони поканата, като се позова на отдалечеността от двора и задълженията, които й налагаше отсъствието на нейния съпруг и господар. При тази вест де Шервал, духовникът от Фериерес, беше изразил известно разочарование. Говореше се, че бил голям ценител на женската красота, а съпругата на сер Родриго беше прочута красавица.
Един Джад знаеше какво би казал и как би се държал Капитана, ако беше в Карказия този ден. Може би щеше да заяви на краля, че раняването на кралицата е наказанието му за стореното някога зло. И със също такъв успех би могъл да се впусне в преследване на бегълците от Руенда — съвсем сам, ако трябва — и да донесе главата на краля в чувал. Родриго Белмонте беше непредсказуем.
Но и Рамиро от Валедо беше такъв.
Когато кралят най-сетне се появи след съвещанието с Жеро де Шервал, граф Гонзалес и няколко от капитаните си, Карказия потръпна от приятно предчувствие. Най-сетне щяха да тръгнат след негодниците от Руенда. Провокацията беше твърде нагла, дори и свещениците не можеха да го отрекат. Време беше Валедо да тръгне на запад.
Заповед не последва.
Изражението на Рамиро беше решително. Такива бяха и лицата на мъжете с него, но никой не обели и дума какво е станало. Личеше, че и Жеро де Шервал, който беше потресен от случилото се, не е склонен да коментира.
Никой не знаеше накъде ще се обърне всичко това. Кралят с нищо не показваше, че има намерение да напусне Карказия и да тръгне към Естерен. Във всички посоки бяха проводени пратеници. Един от тях се насочи по реката към Руенда. Един-единствен пратеник, а не цяла армия. В кръчмите на Карказия мъжете ругаеха и проклинаха. Никой не знаеше какво съобщение носи пратеникът. Друга малка група се отправи на изток. Един от вестоносците беше казал на свой приятел, че целта им са земите, в които се отглеждаха чистокръвните валедийски коне, но с това сведенията се изчерпваха.