Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Амин! — изхриптя бабата. Толкова години тя бе вмествала своето „амин“ в паузите на молитвите и толкова години вече не бе слушала словото божие и не бе му се възхищавала.
— Не искам да се сравнявам с Исуса — продължи проповедникът. — Но аз също като него се изморих, също като него се заплетох в мислите си и също като него отидох в пустинята, без да взема със себе си нито палатка, нито някаква вещ. Нощем лежах по гръб и гледах звездите; сутрин сядах и се заглеждах как изгрява слънцето; денем гледах от хълма сухата земя долу; вечер изпращах слънцето. Понякога захващах да се моля както преди. Само че на кого се молех, за кого се молех, сам не знаех. Около мен хълмове, а аз бродех сред тях и сега съм с тях едно цяло. Ние сме единни. И това единство е свято.
— Алилуя! — каза бабата и почна да се клати назад-напред, мъчейки се да събуди в себе си молитвен възторг.
— И аз се позамислих, само че мислите ми не бяха такива както винаги, а по-дълбоки. Мислех за това, че у всички ни е имало светост, когато сме живеели като едно семейство, и цялото човечество е било свято, докато е било единно. Но тази светост ни е напуснала веднага щом един негодник откъснал със зъби по-голям къс и избягал с него, бранейки се от другите, които искали да му го отнемат. Ей този човек убил нашата светост. А когато всички сме се трудели заедно, не един за друг, а всички заедно, в един впряг, тогава е било хубаво, в този труд е имало светост. Сетне се замислих и открих, че не съм знаел дори значението на думата „светост“. — Кейси млъкна, ала слушателите му не вдигнаха глави, защото като дресирани кучета чакаха командата — думата „амин“. — Сега не мога да държа проповеди, каквито държах преди. И се радвам на светостта на вашата трапеза. Радвам се, че сред вас има любов. Това е всичко. — Наведените глави не се вдигнаха. Проповедникът се огледа. — Заради мен вашата закуска ще изстине — рече той, но после се досети и добави: — Амин. — И главите се вдигнаха.
— Ами-ин! — проточи бабата и почна да яде, дъвчейки с беззъбите си, старчески венци напоените със сос питки. Том ядеше бързо, бащата отхапваше големи залъци. Докато всичко не беше изядено и изпито, в кухнята цареше мълчание; чуваше се само хрускането на храната в устата на хората и сърбането на горещото кафе. Майката не откъсваше очи от проповедника и погледът й беше изпитателен, втренчен, прозорлив. Тя го гледаше, сякаш той не беше човек, а дух, чийто глас бе достигнал до нея, долетял нейде изпод земята.
Когато свършиха да ядат, мъжете оставиха чиниите на масата и допиха кафето си; после излязоха на двора — бащата, проповедникът, Ной, дядото, Том — и закрачиха към камиона, заобикаляйки натрупаната на купчина покъщнина, дървените кревати, механизма на вятърната мелница, стария плуг. Те се упътиха към автомобила и се спряха край него. Опипаха новите странични капаци от чамови дъски.
Том отвори капака на мотора и почна да разглежда големия, изцапан с масло двигател. Баща му дойде при него.
— Когато го купувахме, Ал провери всичко. Казва, че е в ред.
— А какво разбира Ал? Той е зелен в тези работи.
— Миналата година Ал работи в една фирма. Караше камион. Разбира горе-долу от тези неща. Трябва със заявление да говориш с него, много важен стана. Да сглоби мотор, за него е проста работа.
Том попита:
— А къде е той сега?
— Къде ли? — отвърна баща му. — Шляе се. Блудствува като мартенски котарак. Стана на шестнайсет години и вирна нос. Сега сам си е настойник. Едно си знае — момичетата и автомобилите. Седмица вече, как не е спал в къщи.
Дядото, който опипваше с пръсти яката си, най-после успя да вкара копчето на синята горна риза в илика на долната. Пръстите усещаха, че е станало нещо не както трябва, но не се заеха да търсят причината. Ръката се отпусна надолу, след като извърши още един опит да оправи копчетата на панталона.
— Аз бях по-лош — радостно изрече дядото. — Къде по-лош. Бях направо проклетник! Помня, бяхме се събрали на проповед в Салисо28, аз тогава бях по-голям от Ал. Ал е хлапак, а аз тогава бях по-голям. Та, казвам, отидохме ние на проповед. Там се събрахме към петстотин души, а едни момичета — не ти е работа…
— Че ти, дядо, и сега си си такъв проклетник — каза Том.
— Държа се по малко. Само че съм далеч от предишното. Но почакайте, ще пристигна в Калифорния и ще ям там портокали. И грозде. Никога не съм ял грозде до насита. Ще откъсна цяла шепа, ще я изстискам с все сила върху лицето си и сокът ще ми потече по брадата.
28
Салисо — административен център на окръг Секвоя, източната граница на Оклахома.