Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том попита:
— А къде е чичо Джон? Къде е Розашарн? Къде са Рути и Уинфийлд? За тях никой нито дума не каза.
Баща му отвърна:
— За тях никой не е питал. Джон замина за Салисо да продава едно-друго от имуществото: помпата, инструментите, кокошките — всичко, което си вдигнахме от къщи. Взе със себе си Рути и Уинфийлд. Заминаха още по тъмно.
— Как не съм ги срещнал тогава? — учуди се Том.
— Та нали си вървял по шосето, а те тръгнаха напряко, през Каулингтън. Розашарн и Кони са у неговите родители. Ах! Та ти още не знаеш, че Розашарн се омъжи за Кони Ривърс! Спомняш ли си Кони? Едно добро момче. След три-четири месеца Розашарн ще ражда. Пълнее от ден на ден. Цъфти.
— Виж ти! — каза Том. — Розашарн си я спомням като малко момиче, а сега се готви да ражда. Да-а, когато не си си в къщи, колко неща могат да се случат за четири години! Кога мислиш да тръгваш, татко?
— Трябва първо да се разпродадат вещите. Мислех, че Ал ще се върне, ще натовари всичко на автомобила и ще го откара в града за продан, а след това може би утре или вдругиден ще заминем. С парите хич не сме добре, а един казваше, че до Калифорния имало към две хиляди мили. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре. Парите и тъй, и инак си вървят. Имаш ли нещо у себе си?
— Два долара. А ти откъде си се опаричил?
— Каквото имахме в къщи, всичко продадохме — отговори бащата, — а после всички заедно отидохме да окопаваме памук. И дядо ти окопаваше.
— Окопавах — потвърди дядото.
— Смятахме — излязоха двеста долара. Седемдесет и пет отидоха за автомобила. Аз и Ал разрязахме покрива и стъкмихме каросерията. Ал се канеше да пасва клапаните, но ето че се шляе кой знае къде и все не може да се захване за работа. Преди да заминем, ще имаме към сто и петдесет долара. Външните гуми са доста старички, далеч няма да стигнем с тях. Взехме още чифт запасни, но и те са изхабени. Ще трябва, изглежда, да купим едно-друго и по пътя.
Слънцето, което грееше точно над главите им, печеше с все сила. Камионът хвърляше на земята тъмни ивици сянка; той миришеше на напечено масло, мушама и боя. Кокошките не бяха в двора — бяха се скрили от горещината в бараката за инвентара. Свинете, легнали в кочината, до самата преграда, където имаше една забележима сянка, дишаха тежко и от време на време жално изгрухтяваха. И двете кучета се бяха изтегнали в червеникавия прах под камиона, изплезили покритите си с прах езици, от които капеха слюнки. Бащата нахлупи шапката над очите си и клекна. В тази привична за него поза, която явно способствуваше за размишленията му и повишаваше наблюдателността му, той измери Том с критичен поглед, огледа новия му, но вече овехтяващ каскет, костюма и новите обувки.
— Сам ли си купил тези неща? — попита той. — Ще се измъчиш с тях.
— Дадоха ми ги — отвърна Том, — преди да ме пуснат. — Той свали каскета и го погледна с възхищение, после изтри с него челото си и като го килна юнашки на една страна, дръпна козирката му.
Баща му забеляза:
— Добри обувки са ти дали.
— Да — съгласи се Джоуд. — Обувките са добри, само че в такъв пек няма да отидеш далеко с тях. — Той приклекна до баща си.
Ной бавно изрече:
— Какво ще кажете, да натъкмим капаците и да почнем да товарим, а? Като натоварим, може да дойде Ал, тогава…
— Аз мога да карам автомобил, ако само за това ви трябва Ал — каза Том. — В Макалистър карах камион.
— Чудесно — рече баща му и погледна към пътя. — Ако не греша, онзи негодник се мъкне в къщи. Едва влачи крака.
Том и проповедникът погледнаха нататък и палавият Ал, като забеляза, че го наблюдават, изпъна рамене и закрачи с горделива походка из двора като петел, който се готви да изкукурига. Той дойде съвсем близо до тях и чак тогава позна Том. Наперената гримаса изведнъж изчезна от лицето му, но в очите заблестя възторг и благоговение и цялата му горделивост се изпари за миг. Нито грубият панталон-комбинезон, загънат осем инча нагоре, за да се виждат обувките с високи токове, нито коланът, широк три инча, с медни плочки, нито дори червените ивички на ръкавите на синята риза и дръзко килнатата над ухото широкопола шапка не можеха да го сравнят с брат му — защото брат му бе убил човек, а това не можеше да се забрави. Ал знаеше, че дори самият той предизвиква възхищение сред своите връстници само защото брат му е убил човек. Той чу веднъж в Салисо: „Това е Ал Джоуд. Брат му свети маслото на един с лопата.“