Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Някога ви предложих да се присъедините към нас — каза доктор Ферис. — Вие отказахте. Сега можете да видите последствията. Как човек с вашата интелигентност може да си помисли, че ще спечели, ако играе открито — направо не мога да си представя!
— Но ако се бях присъединил към вас — каза Риърдън все така отнесено, сякаш не говореше за себе си, — какво щеше да си струва да открадна от Орън Бойл?
— Я стига, винаги има достатъчно идиоти за експроприиране по света!
— Като госпожица Тагарт? Като Кен Данагър? Като Елис Уайът? Като мен?
— Като всеки, който реши да бъде непрактичен.
— Значи според вас не е практично да се живее на този свят, така ли?
Не знаеше дали доктор Ферис му е отговорил. Вече не го слушаше. Виждаше провисналото лице на Орън Бойл с малките цепки на свинските му очички, отпуснатата физиономия на господин Моуън, с очи, които отбягваха всеки събеседник и всеки факт — виждаше ги да правят резките движения на маймуна, която извършва някакъв номер, който е научила да копира само чрез навика на мускулите си, да го извършва, за да произведе риърдънов метал, без познание и без способността да разбере онова, което се случваше в експерименталната лаборатория на „Риърдън Стийл“ през десетте години страстна отдаденост на мъчително усилие. Беше подходящо да го нарекат „метал-чудо“ — „чудо“ беше единственото име, което можеха да дадат на тези десет години и на способностите, от които се беше родил риърдъновият метал — само чудо можеше да е металът в очите им, резултат от непозната и непознаваема причина, предмет на природата, който не трябва да се обяснява, а да се присвои, като камък или плевел, които могат да грабнат — „трябва ли да оставим мнозинството в нужда, докато малцинството пази от нас по-добрите продукти и методи?“
Ако не знаех, че животът ми зависи от собствения ми разум и усилия, беззвучно казваше той на поредицата мъже, простряла се през вековете, ако не беше моя висша морална цел да упражнявам най-добрите си усилия и пълния капацитет на ума си, за да поддържам и подобрявам живота си, нямаше да има какво да грабите от мен, нямаше да има нищо, с което да поддържате собственото си съществуване. Не използвате греховете ми, за да ме нараните, а добродетелите ми — които самите вие признавате за такива, защото животът ви зависи от тях, защото имате нужда от тях, защото не искате да разрушите достижението ми, а да го откраднете.
Спомни си как гласът на това жиголо на науката му казва: „Преследваме власт, и то сериозно. Вие, момчета, действахте на дребно, но ние познаваме голямата игра“. Ние не преследвахме власт, каза той на духовните предци на жиголото, и не живеехме благодарение на онова, което осъждаме. Гледахме на способността за производство като на добродетел и позволихме на стойността на тази добродетел да бъде мярката за възнаграждение на човека. Не извличахме предимство от нещата, които смятахме за зли — не изисквахме съществуването на банкови обирджии, за да управляваме банките си, или на крадци, за да се грижим за домовете си, или пък на убийци, за да защитаваме живота си. Но вие имате нужда от продукта на човешките способности, и все пак проповядвате, че способността за производство е себично зло и превръщате степента на производителност на човека в мярка за неговата загуба. Ние живеехме съобразно това, което смятахме за добро и наказвахме онова, което смятахме за лошо. Вие пък живеете на гърба на онова, което изобличавате като зло, и наказвате това, за което знаете, че е добро.
Той си спомни формулата за наказание, която Лилиан се беше опитала да му наложи, формулата, която беше сметнал за твърде чудовищна, за да й повярва — и я видя сега, приложена напълно като система на мислене, като начин на живот, и то в световен мащаб. Беше пред очите му: наказанието, което искаше собствената доблест на жертвата като гориво, за да проработи; откриването на риърдъновия метал беше използвано като причина за неговата конфискация; честта на Дагни и дълбочината на чувствата им един към друг беше използвана като оръдие за изнудване — изнудване, за което порочният би бил неуязвим; из народните републики в Европа милиони хора бяха поробени благодарение на желанието си за живот, благодарение на собствената си енергия, източвана чрез принудителен труд, благодарение на способността им да хранят господарите им, благодарение на системата от заложници, на любовта към децата, жените или приятелите им, благодарение на любовта, способностите и удоволствието като храна за заплахи и примамка за изнудване, където любовта беше свързана със страха, способностите — с наказанието, амбицията — с конфискацията, където изнудването беше закон, а избягването на болката, не търсенето на удоволствие, беше единствената причина за усилията и единствена награда за достиженията. Хората бяха поробени благодарение на цялата останала им сила за живот и на всяка радост, която откриваха в съществуването. Такъв беше кодексът, който светът беше приел, такъв беше и ключът към него: той свързваше любовта на човека към живота с цикъла на мъчението, така че единствено онзи, който нямаше какво да предложи, нямаше от какво да се страхува. Добродетелите, които правеха живота възможен и стойностите, които му придаваха смисъл, се превръщаха в средства за неговото унищожение; най-доброто, на което е способен човек, се превръщаше в инструмент за неговата агония, а животът на човека на земята ставаше непрактичен.