Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Ако малко по-рано се беше запитал дали носи в съзнанието си представа за това как иска да изглежда една жена, щеше да си отговори, че не. Когато я видя обаче — вече знаеше, че това е представата му и че е съществувала от години. Но той не гледаше на нея като на жена. Беше забравил къде е и какво прави там, беше запленен от детското чувство на радост от непосредствения момент, от възхита пред неочакваното и неоткритото, беше завладян от учудването и разбирането колко рядко е виждал нещо, което наистина да хареса, което да приеме напълно заради самото него. Гледаше нагоре към нея с лека усмивка, както би погледнал статуя или пейзаж, и чувстваше единствено цялостното удоволствие от гледката — най-чистата естетическа наслада, която някога беше изпитвал.
Видя един стрелочник и го попита, сочейки:
— Коя е тази?
— Дагни Тагарт — каза мъжът и отмина.
Риърдън почувства как думите го удрят в гърлото. Почувства напора на течение, което прекъсна дъха му за миг, след това потече бавно по тялото му, носейки заедно с вълната си чувство за бреме, за пресушаваща го тежест, която му остави само една способност. Той осъзнаваше — с необичайна яснота — мястото, името на жената и всичко, което то повличаше след себе си, но всичко това се беше оттеглило в някакъв външен спрямо него обръч и се беше превърнало в натиск, който го оставяше сам в центъра, като същност и значение на този обръч — и единствената реалност за него сега беше желанието да има тази жена. Тук, сега, върху товарната платформа, на слънцето — да я има, преди да са разменили и дума, като първо действие на запознанството им, защото това щеше да каже всичко и защото го бяха заслужили отдавна.
Тя извърна глава. В бавната извивка на движението очите й стигнаха до неговите и спряха. Беше сигурен, че тя вижда какво е естеството на погледа му, че е запленена от него, и все пак не го признава пред себе си. Очите й продължиха да се местят и той я видя да говори с някакъв човек, който стоеше до платформата и си водеше бележки. Две неща го поразиха едновременно: завръщането към реалността и разтърсващия шок на вината. Той усети мигновеното надвисване на нещо, което никой не можеше да изпита напълно и след това да оцелее: чувство на омраза към самия себе си, което беше още по-ужасно, защото някаква част от него отказваше да го приеме, а това го накара да се чувства още по-виновен. Това не беше последователност от думи, а внезапната присъда на емоцията — присъда, която му казваше: значи такава е природата ти, такъв е порокът ти — срамното желание, което никога не успя да победиш, се връща в отговор на единствената красива гледка, на която си се натъквал, и то със сила, която не си подозирал, че е възможна, а сега единствената свобода, която ти остава, е да го криеш и да се презираш, но никога да не се отървеш от него, докато тази жена е жива.
Не знаеше колко дълго е стоял там, нито какви поражения са нанесли тези минути върху него. Единственото, което можа да съхрани, беше решимостта тя никога да не научи. Той изчака докато тя слезе на земята и човекът с бележките си тръгна, сетне се приближи към нея и каза хладно:
— Госпожице Тагарт? Аз съм Хенри Риърдън.
— О! — беше само лек пробив, после чу напълно естественото продължение: — Приятно ми е да се запознаем, господин Риърдън.
Той знаеше, без да си го признае, че пробивът идваше от някакво слабо подобие на собствените му чувства: тя беше доволна, че лицето, което беше харесала, принадлежеше на човек, на когото можеше да се възхищава. Когато започна да говори с нея за работа, маниерите му бяха по-остри и резки, отколкото с който и да е от клиентите му мъже.
Сега, връщайки се от спомена за момичето на товарната платформа към протокола за дарение на бюрото си, той се чувстваше така, сякаш двете се сблъскват, сливат всички дни и съмнения, които беше преживял между едното и другото, и на отблясъка на експлозията, в мигновено видение за крайния резултат, той съзря отговора на всичките си въпроси.
Виновен ли? — мислеше си. По-виновен, отколкото съм мислил, много по-виновен бях през онзи ден, виновен в това, че извърших злото да осъдя като вина онова, което беше най-доброто в мен. Осъдих факта, че умът ми и тялото ми бяха едно цяло, и че тялото ми отговаряше на ценностите на ума ми. Осъдих факта, че радостта е сърцевината на съществуването, движещата сила на всяко живо същество, че тя е нуждата на всяко тяло и целта на всеки дух, че моето тяло не е маса безжизнени мускули, а инструмент, който може да ми предложи невероятна наслада, като обединя плътта и духа си. Тази способност, която осъждах като срамна, ме остави безразличен към уличниците, но ми предложи единственото желание в отговор на величието на една жена. Това желание, което осъдих като животинско, не дойде при вида на тялото й, а от знанието, че красивите форми, които видях, наистина изразяват духа, който усещах, исках не тялото, а личността й, не момичето в сиво, а жената, която управляваше железопътна компания.