Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— От какво ще живеете? — попита Риърдън.
— Спестил съм достатъчно, за да ми стигне за около година.
— А след това?
Колби вдигна рамене. Риърдън си помисли за момчето с гневните очи, което копаеше въглища през нощта като престъпник. Помисли си за всички тъмни пътища, алеи и задни дворове на страната, където най-добрите й хора сега разменяха услугите си в бартер по закона на джунглата, за случайна работа, с плащания под масата. Помисли си за края на този път. Том Колби сякаш знаеше за какво мисли.
— На път сте и вие самият да дойдете на моето, господин Риърдън — каза той. — Нима ще им дарите ума си?
— Не.
— А след това?
Риърдън вдигна рамене. Очите на Колби останаха приковани в него за миг — бледи, проницателни очи на потъмнялото от пещта лице с набити със сажди бръчки.
— От години ми разправят, че вие сте срещу мен, господин Риърдън. Но не е така. Орън Бойл и Фред Кинън са срещу вас и мен.
— Знам.
Дойката никога не беше влизал в кабинета на Риърдън, сякаш усещайки, че това е място, в което няма право да влиза. Винаги чакаше да зърне Риърдън навън. Директивата го беше вързала към работата, като официално куче-пазач на фабриката, за да следи производството да бъде нито повече, нито по-малко. Няколко дни по-късно той спря Риърдън в един проход между редиците от открити пещи. По лицето му се четеше необичаен трескав израз.
— Господин Риърдън — каза той, — исках да ви кажа, че ако искате да отлеете десетократно повече от квотата риърдънов метал, или стомана, или чугун, или каквото и да е, и да го разпространявате контрабандно навсякъде на каквато и да е цена… Исках да ви кажа да действате. Аз ще го оправя. Ще подправя счетоводството. Ще фалшифицирам докладите. Ще намеря фалшиви свидетели. Ще подправя пълномощни. Ще лъжесвидетелствам — само и само да не се притеснявате, няма да има никакви проблеми!
— Защо да правиш такова нещо? — попита Риърдън с усмивка, която обаче изчезна, когато чу искрения отговор на момчето:
— Защото искам поне веднъж да направя нещо морално.
— Не това е начинът да бъдеш морален… — започна Риърдън и спря рязко, осъзнавайки, че точно това беше начинът, единственият останал начин, осъзнавайки през колко много увъртания на интелектуалната поквара трябва да си проправи път това момче, за да стигне до това мигновено откритие.
— Май не това е думата — смутено каза момчето. — Знам, че това е надута, старомодна дума. Не това имам предвид. Имам предвид… — това беше внезапен и отчаян вик, беше невярващ гняв: — Господин Риърдън, нямат право да го правят!
— Кое?
— Да ви вземат метала.
Риърдън се усмихна и, подтикван от отчаяна жалост, каза:
— Забрави го, господин Нищо абсолютно. Няма права.
— Знам, че няма. Но искам да кажа… искам да кажа, че не могат да го направят.
— Защо не? — той не можеше да сдържи усмивката си.
— Господин Риърдън, не подписвайте протокола за дарение! Не го подписвайте, просто заради принципи.
— Няма да го подпиша. Но няма никакви принципа.
— Знам, че няма — той рецитираше напълно добросъвестно, почтен като съзнателен студент. — Знам, че всичко е относително, че никой не може да знае каквото и да е, че разумът е илюзия и че няма действителност. Но просто говоря за риърдъновия метал. Не подписвайте, господин Риърдън. С морал или без, с принципи или без, просто не го подписвайте — защото не е справедливо!
Никой друг не споменаваше директивата в присъствието на Риърдън. Мълчанието беше ново явление в завода. Хората не говореха с него, когато се появяваше в цеховете, а забеляза, че не говорят и помежду си. Службата за човешки ресурси не получаваше официални оставки. Но всяка сутрин един-двама души просто не се появяваха и повече никога не се връщаха. Проверката по домовете им ги намираше празни, а стопаните им — заминали. Службата за човешки ресурси не докладваше тези напускания, както изискваше директивата; вместо това Риърдън започна да вижда непознати лица сред работниците — това бяха изпитите, съсипани лица на отдавна безработните — и чуваше да се обръщат към тях с имената на хората, които бяха напуснали. Не задаваше въпроси.
Из цялата страна цареше мълчание. Не знаеше колко индустриалци са се оттеглили и са изчезнали на първи и втори май, оставяйки фабриките си да бъдат конфискувани. Преброи десетима само сред собствените си клиенти, включително Макнийл от леярната за вагони в Чикаго. Нямаше как да разбере за другите — никаква информация не се появяваше по вестниците. Първите им страници изведнъж се напълниха с истории за пролетни наводнения, катастрофи, училищни екскурзии и юбилейни златни сватби.