Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Но аз осъдих способността на тялото ми да изразява онова, което чувствах, осъдих като обида към нея най-голямата чест, която можех да й окажа, също както те осъждат способността ми да въплътя работата на ума си в риърдънов метал, също както ме осъждат за способността ми да преобразувам материята така, че да служи на нуждите ми. Аз приех техния кодекс и повярвах, както ме бяха учили, че ценностите на човешкия дух трябва да останат един безсилен копнеж, неизразен в действие, невъплътен в реалността, докато животът на тялото трябва да се влачи в мизерия, като безсмислено, унизително представление, и тези, които се опитват да му се наслаждават, трябва да бъдат дамгосани като низши животни.
Наруших кодекса им, но попаднах в капана, който бяха заложили, капана на кодекс, който е измислен, за да бъде нарушаван. Не изпитах гордост от бунта си, приех го като вина, не осъдих тях, а себе си, осъдих не техния кодекс, а самото съществуване, и скрих щастието си като срамна тайна. Трябваше да го изживея открито, като по право, или да я направя моя съпруга, каквато всъщност беше. Но аз заклеймих щастието си като зло и я накарах да го носи като позор. Каквото и да решат да й направят, аз го направих пръв. Аз го направих възможно.
Въздържах се заради жал към най-достойната за презрение жена, която познавам. Това също беше техният кодекс и аз го приех. Вярвах, че един човек дължи нещо на друг без отплата в замяна. Вярвах, че е мой дълг да обичам жена, която не ми е дала нищо, която е предала всичко, за което съм живял, която искаше собственото си щастие на цената на моето. Вярвах, че любовта е някакъв неизменен дар, който, даден веднъж, вече не е необходимо да се заслужава, също както те вярват, че богатството е неизменно притежание, което може да бъде ограбено и задържано без по-нататъшно усилие. Вярвах, че любовта е еднократно плащане, а не възнаграждение, което трябва да се заслужи, също както те вярват, че е тяхно право да изискват незаслужено богатство.
И също както те вярват, че поради тяхната нужда могат да искат енергията ми, аз вярвах, че поради нейното нещастие тя може да иска живота ми. Заради жалост, не заради справедливост, търпях десет години да се самоизтезавам. Поставих жалостта над собствената си съвест, и това е същността на моята вина. Извърших престъплението, когато й казах: „По всеки мой стандарт, да поддържаме брака ни ще бъде долна измама. Но моите стандарти не са твои. Не разбирам твоите, никога не съм ги разбирал, но ще ги приема“.
Ето ги тези стандарти, на бюрото ми са, приех ги без разбиране, а това е изразът на любовта й към мен, тази любов, на която никога не съм вярвал, но се опитах да пощадя. Тук е крайният резултат от незаслуженото. Мислех, че мога да извърша неправда, стига аз да съм единственият, който страда. Но нищо не може да оправдае неправдата. И това е наказанието за това, че приемам като допустимо ужасното зло на саможертвата. Мислех, че ще бъда единствената жертва. Вместо това пожертвах най-благородната жена в името на най-пропадналата. Когато човек действа от съжаление противно на правдата, наказва доброто заради злото; когато човек спести страданието на виновния, то принуждава да страдат невинните. Няма измъкване от справедливостта, нищо не може да остане незаслужено и незаплатено във вселената, нито в материалния, нито в духовния свят, и ако виновните не платят, тогава ще трябва да платят невинните.
Не евтините дребни крадци на богатство ме победиха, сам го направих. Не те ме обезоръжиха, аз сам хвърлих оръжието си. Тази битка може да се води единствено с чисти ръце, защото единствената сила на противника е в раните на твоята съвест, а аз възприех кодекс, който ме накара да гледам на силата на ръцете си като на грях, като на петно.
— Получаваме ли метала, господин Риърдън?
Той погледна протокола за дарение на бюрото си и после спомена за момичето на платформата. Запита се дали може да хвърли лъчистото създание, което беше видял в онзи момент, на крадците на ума и убийците от пресата. Можеше ли да продължи да позволява невинните да бъдат наказвани? Можеше ли да я принуди да заеме позицията, която той трябваше да заеме? Можеше ли сега да не се подчини на кодекса на врага, когато позорът щеше да е за нейна сметка, а не за негова, когато калта щеше да се излее върху нея, а не върху него, когато тя щеше да бъде принудена да се бори, а той щеше да бъде пощаден? Можеше ли да превърне живота й в ад, който нямаше как да сподели?