Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Това беше стара ловна хижа в гората в планините на Бъркшир, която беше наследила от баща си и не беше посещавала от години.
— Искам да те последвам — въздъхна той. — Искам да напусна и… не мога. Не мога да се накарам.
— Тогава ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
— Не говори с мен за компанията. Не искам да чувам за нея. Не казвай на никого къде съм, освен на Ханк Риърдън. Ако попита, кажи му за хижата и как да стигне до там. Но на никого другиго. Не искам да виждам никого.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Разбира се.
— Когато реша какво ще правя, ще те уведомя.
— Ще чакам.
— Това е всичко, Еди.
Той знаеше, че всяка дума е премерена и че няма какво повече да си кажат в този момент. Наведе глава — това казваше всичко останало — и излезе от кабинета й. Тя видя доклада на главния инженер, останал на бюрото, и си помисли, че трябва да му нареди незабавно да поднови работата по секцията в Уинстън, после си спомни, че това вече не е неин проблем. Не чувстваше болка. Знаеше, че болката ще дойде по-късно и че ще бъде разкъсваща агония, както и че вцепенението в момента е почивка, която й се дава не след това, а преди, за да се приготви да я понесе. Но това нямаше значение. Ако това се иска от мен, ще го понеса, мислеше си тя. Седна на бюрото си и се обади на Риърдън в завода му в Пенсилвания.
— Здравей, скъпа — каза той. Каза го просто и ясно, сякаш искаше да го каже, защото е реално и правилно, а той трябваше да се придържа към схващанията за реалност и правота.
— Ханк, напуснах.
— Разбирам — звучеше така, сякаш го беше очаквал.
— Никой не дойде за мен, никакъв разрушител, може би никога не е имало никакъв разрушител. Не знам какво ще правя след това, но трябва да се махна, за да не се налага да виждам когото и да е от тях за известно време. После ще реша. Знам, че не можеш да дойдеш с мен в момента.
— Не. Имам две седмици, през които очакват да подпиша протокола им за дарение. Искам да съм тук, когато двете седмици изтекат.
— Имаш ли нужда от мен за тези две седмици?
— Не. По-лошо е за теб, отколкото за мен. Няма как да се сражаваш с тях. А аз мога. Мисля, че съм доволен, че го направиха. Така е ясно и окончателно. Не се притеснявай за мен. Почини си. Първо си почини от всичко.
— Да.
— Къде отиваш?
— В провинцията. В една хижа, която имам в Бъркшир. Ако искаш да ме видиш, Еди Уилърс ще ти каже как да стигнеш до там. Ще се върна след две седмици.
— Ще ми направиш ли услуга?
— Да.
— Не се връщай, докато не дойда да те взема.
— Но искам да съм тук, когато стане.
— Остави ме да се оправя сам.
— Каквото и да ти направят, искам да го направят и на мен.
— Остави ме да се оправя сам. Мила, не разбираш ли? Онова, което най-много искам сега, е точно като теб да не виждам никого от тях. Но трябва да остана тук за малко. Така че ще ми е от помощ да знам, че поне до теб не могат да се доберат. Искам да запазя поне едно ясно нещо в съзнанието си, на което да се облегна. Ще бъде само за малко, а после ще дойда за теб. Разбираш ли?
— Да, скъпи. До скоро.
Беше като в безтегловност, когато съвсем лесно излезе от кабинета си и тръгна надолу по коридорите на „Тагарт Трансконтинентал“. Вървеше с поглед напред, а стъпките й отекваха с нерушимия, спокоен ритъм на окончателното решение. Лицето й беше открито, с израз на учудване, приемане и покой. Премина през перона на терминала. Видя статуята на Натаниел Тагарт. Но не почувства нито болка, нито упрек, само надигащата се пълнота на любовта си, единствено чувството, че ще се присъедини към него — не в смъртта, а в онова, което е бил животът му.
Първият човек, който напусна „Риърдън Стийл“ беше Том Колби, майстор-валцовчик, председател на Съюза на работниците на „Риърдън Стийл“. В продължение на десет години беше слушал как го изобличават из цялата страна, защото неговият профсъюз бил „заводски“, и защото никога не беше влизал в остър конфликт с ръководството. Това беше истина: никога не е бил нужен конфликт, Риърдън плащаше по-високи надници от всички искани от синдикатите в страната, за които изискваше — и получаваше — най-добрата работна сила, която можеше да се намери. Когато Том Колби му каза, че напуска, Риърдън кимна, без коментар или въпроси.
— И самият аз няма да работя при тези условия — спокойно добави Колби — нито пък ще помогна хората да продължат да работят. Те ми вярват. Няма да съм овенът Юда, който да ги заведе като стадо до кланиците.